Карл Май - Сатана и Юда

Измина около четвърт час преди да се върне. Очите й искряха заплашително. Тя беше изпаднала в силна възбуда, обаче полагаше усилия да я прикрие. Попита ме:

— Сеньор, чухте разговора в съседната стая, нали? Гласът й трепереше. Сигурно й струваше немалко да потисне гнева си.

— Да — отвърнах най-спокойно.

— Значи ни подслушвахте?

— Нямах намерение. Вие бяхте достатъчно добра да разговаряте с онзи човек толкова високо, че само глухият не би доловил думите ви.

— Е, добре, бях непредпазлива. Но вие ме излъгахте! Казахте ми, че името ви е Олд Файерфут!

— Нима нямам свободата да си дам такова бойно име, каквото си пожелая?

— Но вие сте Олд Шетърхенд!

— Наистина ме наричат така.

— Измамихте ме. Знаете ли как наричам такова нещо? По подобен начин да излъжеш една дама, това е…

— Моля ви, замълчете! — побързах да я прекъсна. — Няма да търпя от вас обидни думи. Вие сте годеница на един мошеник. Кой ще ми попречи да донеса за вас в полицията?

— Кой ще ви попречи? Веднага ще ви покажа. Почакайте ме за минутка! Първо искам да дам малък бакшиш на вестоносеца, а кесията ми е в спалнята. После ще чуете какво имам да ви казвам!

Дочух тихия шум от щракване на резе. Бързо се втурнах към вратата и затиснах дръжката. Тя не се отвори. После с чевръсти стъпки се завтекох към съседната стая. И там вратата бе заключена отвън. Тъй като еврейката се беше върнала при мен през това помещение, то сигурно нейната прислужница беше превъртяла ключа в ключалката.

— Аха, значи те затвори, за да избяга! — засмях се сам на себе си. Много добре. Нека си върви!

Отворих прозореца и погледнах навън, но така че да не могат да ме забележат откъм улицата. Едва бяха изминали пет минути, когато тя излезе през пътната врата. Беше се облякла съвсем набързо и несъмнено беше взела със себе си всичките си пари и скъпоценности. Сега носеше сива гумирана мушама и една обикновена шапка.

Зад нея вървяха двете червенокожи прислужници. Едната от тях държеше в ръката си чанта. Трите жени бяха следвани от чернобрад мъж, който носеше малък куфар. Несъмнено той беше пратеникът, разговарял с Юдит. И четиримата вдигнаха глави, за да погледнат към прозорците. Побързах да се отдръпна. Когато след малко пак надзърнах навън, те бяха вече доста далеч. Видях ги как бързо изчезнаха в края на улицата.

Друг на мое място може би щеше да разбие ключалката и да хукне подир тях, но аз нямах такова намерение. Еврейката ми беше със сигурност в ръцете, макар да предполагах че незабавно ще напусне Ню Орлиънс.

Най-напред отново се опитах да отворя вратите. Наистина бяха заключени. След това се огледах по-подробно в двете помещения, които бяха достъпни за мен. На малка масичка беше оставен албум с фотографии. Отворих го и заобръщах отделните снимки. Имаше една, на която Джонатан Мелтън бе сниман до гърдите. А до нея се намираше и някаква сгъната бележка. Прочетох я. С грижливо изрисувани красиви букви пишеше следното:

«С настоящите редове и като се подписвам, декларирам, че съм обещал на мисис Силвърхил да се оженя за нея. Смол Хънтър.»

Хората, запознати със законите на Съединените щати, които по отношение на обещанията за брак не се шегуват, знаят много добре какво означават тези два реда. Този толкова безчувствен и пресметлив човек действително се беше оплел в мрежите на Юдит и аз бях убеден, че ще се срещна с него ако не в Албюкърки, то сигурно в нейния «замък».

Продължих да претърсвам двете стаи, но не намерих друго, което би могло да ми бъде от полза. Пъхнах в джоба си снимката и бележката и започнах да оглеждам ключалките на двете врати. Не беше необходима кой знае каква сръчност, за да се отвори едната от тях. След като измъкнах едно малко щифтче от дръжката, успях да я отстраня. На масичката бях забелязал малко ножче, чието острие отчупих, за да ми послужи вместо отвертка. С нейна помощ махнах четирите бурмички, придържащи цялата ключалка. После можех вече да я сваля. Пътят ми беше открит и излязох в коридора. И с втората врата постъпих по абсолютно същия начин.

След това се спуснах до приземния етаж, отидох при вдовицата и й разказах толкова, колкото сметнах за нужно. Тя бе съвсем слисана от подобното на бягство заминаване на еврейката, но с нищо не ми попречи да се сбогувам и да тръгна. Закрачих надолу по улицата, отправяйки се към онази задна къща, в която според сведенията на адвоката беше живял неговият «шеф на канцелария». След като се разделеше с еврейката и се върнеше, чернобрадият трябваше да ме завари в дома си. От него щях да науча повече, отколкото ако бях хукнал да я гоня.