Карл Май - Сатана и Юда

— Да, да тъй беше… споменаваше се крак. Знаех си — кимна тя усмихнато. — Ами фамилното ви име. Ако не се лъжа, вие се казвахте като един от дванайсетте месеца, нали?

— Мерц [3] Март Б. пр. — отвърнах аз.

— Да, Мерц, Мерц беше. И така, сеньор Мерц, можете ли да си спомните как се разделихме навремето?

— Не кой знае колко приятелски.

— Не, никак. А сещате ли се каква заплаха дори изрекохте?

— Да.

— Ще имате ли куража да я повторите пред мен?

— Защо не? Щях да наредя да ви бичуват в случай, че някой път отново ми се мернете пред очите.

— Ужасно! Чуйте само как звучи! Да заповядате да бият една дама, която е на всичко отгоре млада и хубава! Дано е било само заплаха!

— Но вие бяхте убедена в противното, понеже наистина не ми се мернахте повече пред очите.

— Значи действително щяхте да приведете в действие заканата си, а?

— Съвсем сигурно!

— Ужасно! Вие сте злодей!

— Не съм. Напротив, имам много меко сърце, но не обичам да заменям восък за желязо. Използването и на двете е оправдано, но всяко с времето си. Когато става въпрос не само за свободата на толкова много хора, както тогава, но и за кръвопролитие, за живот и смърт, то аз нямам навика да следвам капризи или мимолетни настроения — дори и да са на някоя «хубавичка»’ дама.

— Защо казвате «хубавичка» с такъв тон? Нима ме намирахте тогава грозна?

— Не.

— Но поведението ви ме караше да го предполагам.

— То бе такова, защото и вашето не беше особено красиво. Припомнете си само колко равнодушно обърнахте гръб на трупа на вашия годеник.

— Не го обичах повече. Значи все пак ме смятахте за хубава, нали? Ами сега? Не забелязахте ли, че съм се променила?

— Да. Станала сте още по-красива.

— И го казвате с такъв леден тон? Наистина сте ужасен човек. никак не сте се променил. Аз станах по-красива, но вие не сте станал по-сърдечен. Именно тази ваша студенина ми направи силно впечатление още тогава.

— Да не говорим за мен, а за вас! Как живеете оттогава? Винаги ли сте добре?

— Да.

— Не се ли разкайвате, че се омъжихте за индианец?

— Отначало не, защото той удържа на думата си. Получих всичко, каквото ми беше обещал — злато, скъпоценни камъни, дворец, че дори и замък.

— Аха! Знам, че има индианци, които знаят за какви ли не скрити съкровища, но на времето изобщо не вярвах, че вождът ще изпълни обещанието си. Действително ли се оказа толкова богат, колкото твърдеше?

— Да. И до ден днешен не знам откъде събра толкова много злато. Никога не пожела да ми каже. Във всеки случай го взе от планините, където и досега, както казват, се намирали многобройни стари минни галерии и рудни жили. После съвсем внезапно почина баща ми. Тогава напуснахме Сонора и се преселихме на границата между Аризона и Ню Мексико. Там се намира замъкът. Той е една внушителна постройка от времето на ацтеките, която все още не е виждал никой бледолик, с изключение на мен. Десетина юми, които не искаха да се разделят със своя вожд, ни придружиха заедно с жените и децата си. Но там горе беше много пусто и самотно и започнах да копнея за града. И така, тръгнахме за Франсиско, разбира се и заради двореца, който там получих.

— Щастлива жена сте вие! Вашият съпруг е изпълнил всичките ви желания. Ами къде е той?

— Във Вечните ловни полета — отвърна тя с безразличие.

— Умрял ли е? Каква беше причината за смъртта му?

— Един нож.

— Моля ви, разкажете ми как стана!

— Какво има толкова за разказване! Всичко е много просто. Във Фриско не останах незабелязана. Започнаха да ме посещават. Ухажваха ме, а той не можеше да търпи такива неща. Един ден отидохме на гости в дома на един асиендеро. Имаше поканени и други господа, сред които няколко много изискани кабалиероси и офицери, а те взеха да ме ухажват. Извадиха се ножове. Един от господата бе намушкан в ръката, но мъжът ми беше пронизан в сърцето.

— Ами вие? Какво чувствахте, какво мислехте, какво направихте?

— Аз ли? Не знаете ли, че всяка жена, чиито мъж умре при подобни обстоятелства, се превръща в знаменитост? Връзката, която толкова лекомислено ме обвързваше с този индианец, беше скъсана и аз отново си възвърнах скъпоценната свобода.

Безсърдечието и бе направо възмутително. Но изглежда тази жена се беше самозабравила, Най-спокойно тя продължи:

— Естествено започнах да й се наслаждавам, без никой да ме ограничава. Бях вкусила вече от хазарта и нямаше нужда да моля някого за разрешение. Когато играя комар, почти винаги печеля, а що се отнася до любовта, когато се върна у дома, ще ме чака нов кандидат за женитба — вече ми поиска ръката.