Карл Май: Сатана и Юда

— Да.

— И вие сте индианец, който се казва Винету? — обърна се той и към апача.

Винету кимна.

— Well! Значи съм попаднал на хората, които ми трябват — продължи непознатият, — и се надявам, че ще ми дадете нужните сведения.

— Преди това няма ли да ни кажете кой сте, мастър? — подкани го Емъри.

— Аз съм всичко и имам всички възможни имена — гласеше самоувереният му отговор. — Може да ви е безразлично как се казвам. Достатъчно е да ви известя, че искаме да издирим тримата Мелтън.

Имам задачата да запозная подчинените ми детективи с положението на нещата и преди всичко ми се ще да ви помоля да стоите настрана от цялата работа.

— С удоволствие — заяви Емъри. — Само си спомняйте възможно по-често нареждането, което току-що ни дадохте тъй любезно!

— А сега въпросите ми! Добре познавате тримата Мелтън, нали?

Този самомнителен човек получи от нас толкова оскъдни отговори, че накрая си тръгна разгневен. После Емъри се обади:

— Непременно трябва сами да намерим негодниците. Но къде ли да ги търсим? Ти вярваш ли, че Джонатан е заминал с кораб?

— — Изобщо не е имал подобно намерение. Качил се е на борда само за да заблуди адвоката — казах аз.

— Ами чичо му Хари?

— Не е тръгнал за Сейнт Луис. Не са отпътували за Европа, защото добре знаят, че ще бъде пуснат в ход телеграфът. В Африка или пък нейде още по-надалеч също няма да отидат, понеже там не ги очакват само цветя и рози. Най-умно ще постъпят, ако на първо време оставят последните събития да се позабравят. И къде ще намерят най-добрата възможност да се скрият на някое усамотено място? Тук в западните щати. Мога да се обзаложа, че са се свряли нейде горе в Скалистите планини. Имат достатъчно пари, за да си купят необходимите провизии. Могат да си живеят там незабелязани от никого в продължение на цяла година, че и по-дълго.

— И аз съм на същото мнение. Дано да са оставили някакви следи!

— Винаги остават следи. Важното е да ги намериш. Най-напред ще отида до двете жилища. Може би там ще открия началото на нишката, с чиято помощ ще размотаем цялото кълбо.

Без да се бавя повече, аз тръгнах да посетя мисис Елайъс, но първо влязох в пивницата, намираща се точно срещу нейното жилище. Надявах се там да узная нещичко. За съжаление бях обслужен от някакъв стар сънен негър, който беше постъпил на работа едва преди няколко дни. Изобщо не се опитах да го разпитвам. И все пак се зарадвах, че се бях отбил на това място, защото не след дълго зърнах нашия детектив да излиза от отсрещната къща. Сигурно беше посетил мисис Елайъс, за да получи някои сведения за Джонатан Мелтън.

Изчаках още петнайсетина минути и после прекосих улицата. Написаната на малка табела обява ми подсказа, че жилището все още се даваше под наем. Когато позвъних, ми отвори възрастна дебела мулатка, която ме огледа изпитателно. Знаех по какъв начин да се отнасям към този вид прислуга и затова като свалих шапка, учтиво попитах:

— Моля ви, милеиди, да ми кажете, наистина ли имам щастието да видя пред себе си мисис Елайъс?

Тя се почувства поласкана да я вземат за нейната господарка и се усмихна толкова блажено, че лицето й стана дваж по-широко.

— Не — отвърна тя. — Аз съм само готвачката. Мисис Елайъс си е в стаята. Елате, сьоррр!

— Милейди, вземете преди това визитката ми! На такава дама човек не бива да прави посещение, без тя да бъде предварително известена за идването му.

Тя пак ми се ухили блажено, взе картичката ми, избърза напред, енергично отвори една врата, изчезна зад нея и каза толкова високо, че и аз можах да чуя думите й:

— Ето, ма’ам, визитката на един извънредно изискан сьорр! Wonderful fine! [1] Удивително изискан Б. пр. Много по-образован и възпитан от предишния.

После тя отново се появи, пусна ме да вляза и затвори вратата зад гърба ми. Озовах се пред една възрастна дама, която ме посрещна с дружелюбен поглед.

— Извинете, мадам! Прочетох, че тук се дава едно жилище под наем.

— Да — кимна тя, докато очите й шареха от визитката ми към мен и обратно. — Изглежда сте немец?

— Да.

— Много се радвам. Аз съм ваша сънародничка. Моля ви, направете ми удоволствието да седнете! Жилището, което давам под наем, се състои от четири помещения. Няма ли да е твърде голямо за вас?

Последните изречения тя каза на немски. Гледах нейното добро, открито и честно лице и ми беше невъзможно да я излъжа. Не биваше да си каже за мен: «Жалко, немец, а такъв лъжец!» Ето защо разкрих картите си: