Карл Май: Сатана и Юда

— Адвокатът Мърфи знаеше ли това?

— Не ми се вярва.

— Има ли и нещо друго, което бихте могли да ми кажете за мнимия Хънтър?

— Май че не. Поне в момента нищо не си спомням. Но ако пак ме посетите, с удоволствие ще ви кажа дали ми е хрумнало нещо ново.

— Вероятно ще се отзова на любезната ви покана. Знаете ли що за човек е онази дама, дето живее над вас?

— За нея знам много малко. Богата е. Моята готвачка е разговаряла няколко пъти с индианките. Тази жена страстно играе хазарт и при това винаги има късмет. Тя кани у дома си различни господа, които също са запалени комарджии. Това е всичко. Впрочем предполагам, че е вдовица. Веднъж едната индианка е подхвърлила подобна забележка. Изглежда, мъжът й е имал някакво по-необикновено обществено положение, което го поставя над простолюдието.

— Може да е бил индиански вожд!

Казах тези думи на шега и жената се засмя. Но още в следващия миг ми хрумна една съвсем сериозна мисъл и реших веднага да я изрека.

— Виждали ли сте по-рано някъде индианска прислужница?

— Не.

— Една свободна индианка никога няма да склони да стане домашна прислужница на бяла жена. Тук сигурно са намесени някакви много странни обстоятелства. Известен ми е един случай на бракосъчетание между бяла жена и индиански вожд. Дамата от горния етаж блондинка ли е?

— Не, косата й е гарвановочерна. Мисля, че е еврейка.

— Еврейка ли? А-а! Знаете ли малкото й име?

— Да, веднъж донесоха за нея писмо. Прие го моята мулатка. Тя не може да чете и затова го даде на мен. Хвърлих поглед на получателя. Дамата се казва Юдит Силвърхил.

— Моето предчувствие! Силвърхил, преведено на немски, е Зилберберг и точно така се казваше еврейката, която се омъжи за един индиански вожд. Непременно трябва да се кача при нея.

— Какво? Нима я познавате?

— Да, освен ако не се заблуждавам в самоличността й. Това е една толкова рядка случайност, която вероятно ще ми е от голяма полза. Мадам, толкова сте любезна към мен! Моля ви да ми направите още една извънредно голяма услуга.

— С голямо удоволствие, стига само да е по силите ми.

— Никога ли не сте разговаряли с тази жена?

— Нито веднъж.

— Но по случайно стечение на обстоятелствата това все още може да стане. Моля ви, не казвайте защо съм бил тук и изобщо не й говорете за мен. Забранете на мулатката си да споменава пред двете индианки, че мнимият Смол Хънтър е престъпник!

— Тя все още не го знае и аз няма да й го казвам. Значи наистина искате да посетите тази дама?

— Непременно!

Благодарих й за любезността и се изкачих по стъпалата на горния етаж. След като позвъних, ми отвори едно девойче, за което веднага предположих, че е индианка. Тя отстъпи встрани, за да ме пропусне да вляза, а после без да каже нито дума отвори една друга врата, през която се озовах в красиво обзаведена стая. Откъм съседното помещение се разнесе шум. Дебелите завеси се разтвориха и пред мен застана… еврейката Юдит Зилберберг, която за последен път бях видял като годеница на вожда на юмите. От онова време тя бе придобила още по-женствени форми, беше станала по-красива и по-пищна. Но още от пръв поглед си личеше, че тя прилежно беше развила и «заложбите» си оттогава суетността и кокетството й се бяха засилили още повече. Даже и в момента, когато тя не бе очаквала посещение, на шията й, както и на разголените й ръце, блестяха истински диаманти. Тя ме позна начаса. С глас, в който си личаха и радост и тревога, тя извика на испански:

— Сеньор, вие… вие! Каква радостна изненада! Как копнеех само някога пак да ви видя! Моля, влезте! Седнете до мен! Имаме да си разказваме толкова много неща!

Като ме дърпаше заръката, тя ме въведе в стаята си, където ме накара да седна на дивана до нея. Без да пуска ръката ми, тя чаровно завъртя очи и каза:

— Веднага трябва да си призная, че съм забравила името ви. Не е ли непростимо?

— Така е, още повече, че току-що ме уверихте колко силно сте копнеела да ме видите.

— Ще трябва да ми простите! Човек преживява толкова много неща, че забравя отделните подробности. Ако не се лъжа, имахте две имена — вашето истинско и едно друго, с което ви наричаха индианците. Това бойно име беше… как ли беше! Май че в него имаше нещо като крак ли, ръка ли!

— Олд Файерфут [2] Огненият крак — Б. пр. — бързо отвърнах, назовавайки едно измислено име. Много се радвах, че тя не си спомняше добре някои неща. Тук тя се беше срещала с Джонатан Мелтън. Във всеки случай беше неизгодно, ако тя не знаеше името ми.