Карл Май - Сатана и Юда

— Офицер ли е?

— Не. Той е млад, много хубав и високообразован кабалиеро, който е обиколил почти целия свят и особено Ориента, а съвсем наскоро е получил наследство от няколко милиона.

— Бре да се не види! Наистина имате късмет! — извиках аз страшно зарадван, защото нямаше съмнение, че ставаше въпрос за Джонатан Мелтън.

— Този късмет идва съвсем навреме — продължи тя. — Вярно е, че почти никога не губя на хазарт, но се нуждая от големи суми, а златото на вожда вече свърши. Продадох къщата във Фриско, но когато получените за нея пари се стопят, ще ми остане само старата сграда на ацтеките в онази пустош, за която никой няма да даде и долар.

— А сигурна ли сте, че тя е ваша собственост? Имате ли съответния документ?

— Не, но ми е все едно. Стига само да поискам, и мистър Хънтър ще стане мой съпруг, тогава ще се причисля към милионерите. За какво ще ми е каменната постройка в онази дивотия?

— Ами да не би сеньорът, за когото говорите, да е Смол Хънтър, получил преди броени дни от адвоката Мърфи няколко милиона?

— Да, същият. Познавате ли го?

— Не, само съм чувал за него. Хората много говорят за един наследник на милиони. Разправят, че бил отпътувал за Индия.

— Не е вярно.

— От не едно място го чух. Видели са го да се качва на кораба. Неговият адвокат го е изпратил.

— Това е така, но малко по-надолу от града една лодка го върна на сушата. Самата аз бях в тази лодка. А когато се свечери, ние дойдохме тук и играхме карти чак докато превали полунощ. Едва след това започна неговото истинско пътуване.

— Защо тогава е пратил хората за зелен хайвер, като е казал, че заминава с кораба за Англия, а оттам за Индия?

— Това е тайна, която ще издам единствено на вас, защото само аз съм виновна за тази малка измама.

— Виели? Как така?

— Баща му, старият Хънтър, по-рано често пътувал до Индия и толкова обикнал страната, че решил да задължи сина си след получаването на наследството да остане да живее в Индия десет години. Ако макар и един-единствен ден липсвал от тези десет години, огромното богатство щяло да му бъде отнето. А и през десетте години синът не бивало да се жени. Той се съгласил с тези условия и ги подписал. Два дни по-късно се запозна с мен. Веднага щом ме видя, бе обзет от неудържимото желание да му стана жена. Я сега ми кажете, нима може да тръгне за Индия? Може ли да изпълни условията, с които вече се е бил съгласил?

— Че защо не? Щом двамата сте толкова привързани един към друг, той може да ви вземе със себе си и да отидете заедно в Индия.

— Ха, ха! — изсмя се тя. — И през ум няма да ми мине заради някакъв си мъж да отида в съвсем чужда за мен страна, пък ако ще да го обичам безмерно. Веднъж вече напуснах отечеството си и самият вие знаете какво ми се случи. Е, тъй като тук намерих втората си родина, нямам никакво намерение пак да се жертвам.

— Но от него ще искате жертвата да остане тук!

— Това не е никаква жертва, защото той би трябвало да си остане в Индия ерген. А тук мога да се омъжа за него.

— Та нима в Индия няма да се разбере, че се е оженил, и няма ли да го съобщят тук на баща му?

— Твърде вероятно. Поне така твърди и той.

— Ами какво ще е положението тук? Не смятате ли, че тук още повече ще ви разкрият?

— Лъжете се. Ние ще се бракосъчетаем тайно и после ще живеем далеч от хорските погледи. Моят замък се намира на такова усамотено място, че освен мен никой бял човек не го е виждал.

— Но нали за да живеете в замъка, ще са ви необходими някои неща, които там няма откъде да получите!

— Ще си ги доставяме чрез намиращите се в съседство индиански племена на могольоните и зуните.

— Толкова ли наблизо живеят?

Този въпрос бе изключително важен за мен и зачаках отговора му с голямо напрежение. Джонатан Мелтън беше излъгал еврейката, но на мен и през ум не ми минаваше да и го кажа. Гледах на нея и на красотата й като на стръв за моята въдица, с която исках да заловя тримата Мелтън.

— Да — отвърна тя. — Замъкът ми се намира между териториите на тези индианци, на брега на Литъл Колорадо, и то при устието на нейния пръв ляв приток.

— В такъв случай разположението на вашия замък е сигурно извънредно романтично, защото, ако не се лъжа, този малък приток извира от северните склонове на Сиера бланка, нали?

— Така е.

— А от южната страна на тези планини живеят апачи и индианци от племето пима.

— Да. Наистина минахме през техните земи.

Тя не подозираше с каква тайна радост слушах нейните отговори.