Карл Май - Сатана и Юда

Един надпис над прозорците на приземния етаж ми подсказа, че той се казва Джефърс и продава стари златни предмети и часовници. Вратата бе затворена отвътре с резе. Веднага щом почуках, ми отвори една жена. — Мистър Джефърс у дома ли е? — попитах аз.

— Не. Какво желаете?

— Искам да купя гривна или нещо подобно за подарък на една дама.

— На каква цена?

— До десет или петнайсет долара.

— Влезте, сър! Мъжът ми сигурно скоро ще се върне. Пристъпих в малко преддверие, където се виждаха две врати. Едната водеше към няколко задни помещения, в които щях да бъда обслужен, а през другата-несъмнено беше пътят към предните стаи, обитавани преди време от Хари Мелтън.

Жената беше облечена чисто и изглеждаше много покрусена. Наложи ми се да чакам около три-четвърти час, докато мъжът й се върне. Тя му отвори и още отвън му каза какво желая да купя. Той влезе в стаята и ме заведе в малко съседно помещение, където се намираха неговите скъпоценности.

— Значи искате гривна, сър — поде той. — Бих ви препоръчал ей тази с гранатите, а към нея има и подходяща брошка. Ще стои чудесно, особено на блондинка.

— За съжаление мисис Силвърхил не е блондинка — подхвърлих аз.

Той отпусна ръката, с която ми подаваше гривната и припряно ме попита:

— Мисис Силвърхил ли? Нима познавате дама с това име?

— Та нали този подарък е за нея! Учудвате ли се?

— Не, съвсем не! Къде живее мисис Силвърхил, сър?

— На тази улица, само че няколко къщи по-нагоре.

— Изглежда сте й приятел, а?

— Старо познанство, нищо повече.

— Well, всъщност това не ме засяга, но като хора от бранша ние съвсем естествено се интересуваме от лицата, които получават продаваните от нас предмети. А тъй като случайно научих, че мисис Силвърхил е много богата, то бих искал да ви посъветвам да изберете най-хубавото, което имам.

— Абсолютно правилно. Всъщност трябваше да отида в някой от големите златарски магазини, но дойдох при вас, понеже само с ваша помощ мога да поднеса подаръка си.

— Как така?

— Тази дама е заминала и единствено вие знаете къде да я намеря.

— Аз ли? — попита той и на лицето му се изписа израз на страх и напрежение. — Че какво общо имам с мисис Силвърхил?

— Това пита и полицията.

— Полиц…?

Тази дума явно му заседна на гърлото.

— Да, полицията! — кимнах многозначително и сериозно.

— Какво означава това? Че какво ли знам за вашата мисис Силвърхил!

— Знаете къде е отишла! Та нали носехте нейния куфар при внезапното й отпътуване! Бяхте при нея и й казахте, че Олд Шетърхенд, Винету и мистър Ботуел са пристигнали тук.

— По дяволите, сър! Тези… тези имена… — заекна той.

— … ви бяха назовани от вашия син, което ще му струва неговото работно място. Естествено, както срещу него, тъй и срещу вас ще има съдебен процес. А защо, сигурно много добре знаете, нали?

— Аз… аз… нищо не знам.

— Наистина ли? Не ви ли е известно името Смол Хънтър?

— Смол,..?

— И нима писарят Хъдзън не живя при вас? Нямахте ли поръчение да уведомите мисис Силвърхил? Аз ви казвам, че всичко това ще ви струва много скъпо, и на вас, и на сина ви, защото вашият син знае много добре в какво е обвинен мнимият Смол Хънтър.

— Това е една злощастна история! Де да не се бях захващал с нея! С тези думи той се тръшна на един стол и се плесна с длан по челото.

— Наистина ще се окаже достатъчно злощастна за вас. Тук сте много прав — съгласих се с него. — Мастър, какво ще кажете, ако още сега ви отведа?

Джефърс отново скочи на крака и втренчи в мен изпълнения си със страх поглед.

— Нима наистина положението е… толкова лошо, сър? До този момент вярвах, че въпросният Смол Хънтър е законният наследник, но едва преди два часа научих от сина си, че той бил измамник. И все още не мога да допусна, че е такъв.

Личеше си, че говори истината. Нямаше вид на закоравял престъпник.

— Той е не само измамник, ами и нещо много по-лошо — уверих Джефърс. — Спипат ли го, ще се прости с живота си.

Дадох му необходимите обяснения. После той отчаяно наведе глава и се опита да ме настрои по-благосклонно:

— Ще ви призная всичко, сър. Вие сте детектив и трябва да изпълните дълга си, но може би все пак е възможно да оставите мен и сина ми настрана от тази история. В замяна на това си изберете най-скъпото бижу, което имам!

Значи той ме смяташе за полицай! Дадох си вид, че размислям, и след малко отговорих:

— Това, което ми предлагате, е чист подкуп! Не ме занимавайте с подобни неща! Ще се направя, че нищо не съм чул, защото ако доложа и за предложението ви, още по-малко ще повярват в невинността ви. Наистина, не ми се иска да допусна, че сте бил съучастник на такива негодници, но пък с писаря сте бил твърде близък!