Карл Май: Сатана и Юда

— Това е техен дълг. Впрочем, и аз незабавно ще започна да търся следите на тримата Мелтън и ще тръгна по тях.

— Няма ли да е по-добре да го предоставите на тайната полиция? Лесно можете да извършите някои грешки, които да затруднят работата на детективите.

— Така ли мислите?

— Да. Вие сте отличен прериен ловец, но да откриеш някакъв дивеч и да преследваш трима толкова изпечени престъпници са две съвсем различни неща.

— Хмм! Поучителните ви забележки ми подействаха така, че се отказвам да преча по какъвто и да било начин на господа детективите. Всъщност кога отпътува мнимият Смол Хънтър?

— Има почти две седмици оттогава.

— Значи приблизително в същия ден, когато и шефът на канцеларията ви си е взел отпуск. В кой хотел живееше младият Мелтън?

— В никой. Беше наел много хубаво частно жилище при една вдовица съвсем наблизо. Почти не излизаше, а и мен посещаваше само когато беше необходимо.

— Как обясняваше усамотения си начин на живот?

— С изучаването на индийски език, което изцяло поглъщало свободното му време.

— Значи с никого не е общувал, така ли?

— С нито един човек. Вдовицата, мисис Елайъс, обитава един приземен етаж през пет къщи оттук нагоре по улицата. Няколко пъти съм ходил там, но винаги съм го заварвал толкова вдълбочен в неговите чуждестранни книги, че можех да обсъждам с него само най-належащите въпроси.

— А преди малко твърдяхте, че всеки мошеник щял да се изложи на голямата опасност да бъде разкрит още в първия час от разговора с вас. Не беше ли така?

— Прав сте. Сега, след като ми отворихте очите, поведението му ми става съвсем ясно и стигам до убеждението, че наистина страшно много се е пазил да не се впусне с мен в разговор, който да засяга въпроси от нашите уж близки отношения.

— А къде живееше вашият доблестен шеф на канцеларията?

— В партера на съседната къща вдясно.

— Кой му беше хазаин?

— Някакъв търговец не знам си на какво. Хъдзън живееше там под наем. Още сведения ли искате за него? Може би все пак имате намерение да се бъркате в работата на полицаите, и то без да разбирате от нея? Я по-добре не го правете! Наистина можете да провалите всичко.

Откровено си признавам, че това повторно предупреждение ме ядоса. Занимавал съм се с детективска работа и винаги съм се справял много добре с поставените ми задачи. Преди малко той беше изслушал разказа ми и макар да бях споменавал възможно по-малко за собственото си участие и заслуги, все пак от чутото можеше да си направи извода, че поне не сме глупаци. Фактът, че въпреки всичко бе на мнение, че лесно мога да проваля работата, окончателно развали настроението ми, което и без друго не беше особено добро. И така, реших да я карам по-накратко, назовах му странноприемницата, където бяхме отседнали, и си тръгнах.

Колко се учудиха двамата ми спътници, щом им разказах какво бях узнал от мистър Мърфи. Емъри така удари с юмрук по масата, че тя изпращя, и гневно извика:

— Сега пак можем да хукнем подир тези мерзавци, и то ако те бъдат така добри да ни оставят следи! И при това можем да очакваме, че въпреки всички опасности, на които ще се изложим, парите на твоите довереници ще отидат по дяволите! Ама че адвокат! Да вземе някакъв непознат мошеник за своя най-добър приятел, да назначи един десетократен разбойник и убиец в кантората си и на всичко отгоре да ни поучава!

Винету не каза нито дума. И да се беше ядосал, неговата индианска гордост не му позволяваше да дава израз на лошото си настроение.

Не бяха изминали и два часа, когато се появи един пратеник, за да ни извика на разпит. След като дадохме показанията си, ни накараха да положим клетва, че казваме самата истина. После ни предупредиха да бъдем по всяко време на разположение на властите. Но въпреки това ние решихме да напуснем Ню Орлиънс веднага щом ни се наложи.

Току-що се бяхме върнали в общото си жилище, когато келнерът доведе при нас някакъв човек, пожелал да разговаря с нас. Той беше един много акуратно облечен мастър с лукаво изражение на лицето и в разцвета на силите си. Без много церемонии, непознатият се настани на най-близкия стол, внимателно ни огледа един подир друг, изплю се здравата и след като премести с език парчето тютюн за дъвкане от едната към другата си буза, попита Емъри:

— Струва ми се, че във ваше лице виждам достопочтения мистър Ботуел, нали?

— Да, Ботуел ми е името — кратко потвърди англичанинът.

— А вие сте известният прериен ловец, когото наричат Олд Шетърхенд, а? — попита и мен.