Карл Май - През дивия Кюрдистан

Не можех да постъпя другояче. Взех ръката й и притиснах устни към нея.

— Разбирам те.

— Знаех, че тези думи ще ти бъдат достатъчни, защото и ти се бориш с живота, бориш се с хората около теб и с човека вътре в самия Себе си.

Бързо я погледнах. Ясновидка ли беше? Как успя толкова дълбоко да проникне в душата ми и да я прозре? Не казах нищо и след известно време тя продължи:

— Ти емир ли си в твоята страна?

— Не точно такъв, каквито са емирите при вас. При нас има емири по рождение, емири на парите, емири на знанието и емири на страданието, търпението й борбата.

— А ти към кои принадлежиш?

— Към последните.

Тя отново ме погледна изпитателно. После попита:

— Богат ли си?

— Беден съм.

— Беден на злато и сребро, но не и на други блага, защото сърцето ти раздава дарове, които носят на другите радост. Чух колко много приятели си спечелил, а донесе щастие и на мен. Защо не стоиш у дома? Защо пътешестваш из далечни страни? Казват, че пътуваш, за да вършиш подвизи с твоите оръжия. Но това не е вярно, защото оръжията убиват, а ти не желаеш смъртта на ближния.

— Марах Дуримех, още на никого не съм казвал защо непрекъснато напускам родината си. Но ти ще го чуеш.

— И в родината ти ли никой не го знае?

— Никой. Там съм непознат, самотен човек. Но тази самота е благотворна за сърцето ми.

— Сине мой, ти си още млад. Нима Бог вече ти е причинил такова страдание, та душата ти се е вглъбила в себе си.

— Не е това, а другото, което на теб дава сили още да живееш — отвърнах аз.

— Обясни ми! — помоли старицата.

— Който изнемогва в пустинята, се научава да цени стойността на капката, която спасява живота на умиращия от жажда. А който понася страдания, без никой да му протегне ръка за помощ, знае колко е прекрасна любовта, към която напразно се стреми. Затова сърцето ми е изпълнено с онова, което не намерих, с онази любов, която довежда на бял свят сина на бащата, за да възвести мисията й, че всички хора са братя и деца на един баща. И както Спасителят слезе на Земята от висините, където не може да отиде никой смъртен, така сега неговите пратеници обикалят целия свят, за да разпространяват евангелието на любовта, която все още живее в мрак. Това са емирите на християнството, героите на вярата, меликите на милосърдието.

— Но не всички проповядват това, което казваш ти сега. Погледни тази страна! Слънцето е видяло смъртта на хиляди хора, а реката, която гледаш пред нас, е отнесла със себе си стотици трупове. И защо? Защото емирите, властниците никога не са мислили за благото на своите народи. Тази нощ аз, жената, спасих обитателите на долината от смърт. Защо емирите имат по-малко влияние от мен? Някога бях кралица, а сега съм само една стара жена и въпреки това кюрдите и халданите се вслушват в гласа ми. Тази нощ им проповядвах християнството, но не християнството на словото, за чийто смисъл спорят църквите, а християнството на делото, в което никой не може да се съмнява. Укротете лошите хора и те ще ви благодарят, докато добрите, които се стремят към избавление, с радост, ще приветстват пристигането ви. Не изпращайте мисионери, които враждуват помежду си, а мъже, от които се страхуват потисниците. Тогава хората ще ликуват, страната ще е винаги благословена и словото ще се осъществява от един пастир и едно стадо. Няма ли този пастир вече свой наместник на земята? Върнете се при него и бъдете единни, а силата на този, който ви изпраща, ще превърне Земята в обетована земя, в която ще тече мед и мляко.

Докато говореше, тя стана. Прегърбената й преди това снага сега беше изправена. В пробуждащите се черти на лицето й изведнъж блесна живот. Очите й сияеха от въодушевление, а гласът й звучеше високо и ясно, сякаш говореше пред хиляди хора. Това бе незабравим миг. И ето че тя изтощена спря и отново седна. Тази жена сигурно много бе видяла и чула, много неща бе изпитала и премислила, а може би беше и чела. Какво да й отговоря?

— Марах Дуримех, и мен ли упрекваш? — попитах я аз.

— Теб ли? Защо мислиш така?

— Защото и аз съм подобен пратеник.

— Ти ли? Кой те натовари с тази мисия?

— Никой! Никой не ми е заръчал специално.

— И искаш да поучаваш?

— И да, и не.

— Не те разбирам, сине мой. Обясни ми!

— Ти самата каза, че цениш пратениците на делата. Бог различно разпределя дарбите. Един той дарява с красноречие, на друг заповядва да действа по определен начин. Аз съм лишен от дарбата на словото. Затова пък той не ми позволява спокойно да стоя в родината си. Непрекъснато пътешествам и поучавам, но не със слово, а с това, че на всеки, при когото отида, съм полезен. Бил съм в страни и при народи, чиито имена ти едва ли познаваш. Ходил съм при бели, жълти, кафяви и черни хора. При всички тях съм посявал любов и милосърдие. И винаги съм бил богато възнаграждаван, когато после чувах зад себе си: «Този чужденец не знае що е страх. Той можеше и знаеше повече от нас и все пак бе наш приятел. Той уважаваше нашия Бог и ни обичаше. Никога няма да го забравим, защото беше добър човек и смел другар. Той беше — християнин. По този начин разпространявам вярата си. И дори да намерех само един-единствен човек, който чрез мен да се научи да почита и дори да обича тази вяра, значи усилията ми не са били напразни и искам да легна някъде в тази земя за последна почивка.»