Карл Май - През дивия Кюрдистан

— Наистина ли е така? — попитах искрено зарадван.

— Така е! — потвърди беят на Гумри. — А знаеш ли на кого дължим това?

— На Рух’и кулян.

[#1 Кралица. — Бел. нем. изд.]

— Да, но първо на теб, ефенди. Старата кралица ни заповяда да бъдем твои приятели. Ние бяхме и преди това. Остани в тази страна като брат на всички нас!

— Благодаря ви. Но аз обичам страната на моя баща и бих искал някой ден да положа там глава за почивка. Ала ще остана при вас толкова, колкото позволява времето ми. Марах Дуримех ще бъде ли и занапред Рух’и кулян?

— Да. Никой не бива да знае, че това е тя. Заклехме се да мълчим, докато тя умре. Ти също няма да казваш, нали, ефенди?

— На никого!

— Утре следобед тя ще те посети в къщата ми, защото те обича като свой внук — каза меликът. — Но сега да вървим!

— А халданите, които Наджир бей свика? — попитах аз бързо, защото исках да съм сигурен, че всичко е наред.

Тогава раисът на Шурд пристъпи към мен и ми подаде ръка.

— Господарю, бъди също и мой приятел и брат и ми прости! Тръгнах по лош път и сега искам да се върна към правия. Ще получиш всичко, което ти отнех, а аз веднага ще се отправя към мястото, където се събират хората ми, за да им кажа, че сме сключили мир.

— Наджир бей, с готовност ти прощавам. Но знаеш ли кой ме освободи от плен?

— Знам. Марах Дуримех ми каза. Направили са го Мадана и Ингджа, а после дъщеря ми лично те е довела при Рух’и кулян.

— Сърдиш ли им се?

— Сигурно щях да ги накажа, но думите на старата мелика ме накараха да разбера, че двете жени са постъпили правилно. Позволи ми и аз да те посетя.

— Аз те моля за това. Но да вървим! Двамата ми спътници сигурно се тревожат за нас.

Напуснахме тайнственото място, изкачихме се по стръмнината и заварихме англичанина и Халеф доста обезпокоени за мен.

— Какво стана, сър? — извика ми Линдси. — Още малко и щях да дойда и убия този пещерен дух!

— Виждате, че тази смела постъпка не е била необходима, сър Дейвид.

— Какво имаше там?

— По-късно, по-късно! Нека да тръгваме сега. Халеф ме хвана за ръката.

— Сихди — прошепна ми той, — този човек вече не е вързан.

— Духът на пещерата го е освободил, Халеф.

— Тогава Рух’и кулян е много непредпазлив дух. Ела, сихди, отново да го вържем.

— Не, той поиска прошка и аз му я дадох.

— Сихди, и ти си непредпазлив като духа на пещерата. Но аз ще бъда по-разумен. Аз съм Хаджи Халеф Омар и няма да му простя.

— За какво не искаш да му простиш?

— Аз ли? — попита той учудено. — О, за много неща, сихди!

— За какво по-точно?

— Той те нападна, теб, чийто приятел и закрилник съм аз. Това е много по-възмутително, отколкото ако се беше държал враждебно с мен. Аз не съм кюрд или халдеец, а радже ал араб, който няма да позволи да обиждат неговия сихди. Кажи му го!

— Може би ще ми се удаде и тази възможност. Сега обаче да яхваме конете. Виждаш, че другите вече са го сторили.

Меликът беше запалил нови факли и тръгнахме по обратния път. Вече не яздехме мълчаливо, както преди, и само аз не взех участие в разговора, който се водеше между тримата местни жители на кюрдски, а между Линдси и Халеф посредством откъслечни думи на английски и арабски, от които и двамата почти нищо не разбираха.

Посещението ни в планината ме накара да потъна в дълбок размисъл. В какво се състоеше силата на Марах Дуримех, та тя имаше влияние над мелика, а също и над бея на Гумри? Обстоятелството, че е била кралица, едва ли можеше да окаже такова въздействие. Освен това за кратко време тя успя да помири двама врагове, които бяха толкова различни по произход и вероизповедание. Също така невероятно бе, че бързо превърна дивия и груб Неджир бей в любезен и хрисим човек. Защо всичко това трябваше да остане скрито дори и за мен? Марах Дуримех бе не само тайнствено човешко създание, но и притежаваше необикновен характер. Какъв материал за един любопитен човек, който обикаля широкия свят да търси завладяващи сюжети за перото си! Признавам, че тайната на старата кралица вече много повече ме привличаше, отколкото преди враждата между кюрдите и халданите. Щом пред нас отново съзряхме светлините на Лисан, раисът на Шурд каза:

— Сега трябва да ви оставя.

— Защо? — попита меликът.

— Както вече стана дума, първо ще отида там, където се събират хората ми, за да им кажа, че е сключен мир, иначе може да изгубят търпение и да потеглят срещу кюрдите още преди настъпването на утрото.

[#1 Арабски мъж. — Бел. нем. изд.]

— Тогава върви!