Карл Май - През дивия Кюрдистан

— Халеф, знаеш ли дали тук има въжета?

— Там, в ъгъла, има цял куп, сихди — отвърна той.

— Вземи ги и ела!

Дребосъкът разбра какво да прави. Той блъсна раиса, който бе застанал на пътя му, не особено любезно в ребрата, а после събра въжетата от пода. Аз обясних на мелика:

— Щом раисът не иска да дойде доброволно, ще бъде заставен. Ще го завържем върху коня, така че да не може да мърда.

— Опитайте се! — каза раисът заплашително. — Който се приближи до мен, ще постъпя с него така, както ти си направил с мъжа на Мадана.

— Какво иска да каже? — попита Халеф.

— Неджир бей ще събори с ритници всеки, който се осмели да се приближи до него.

— Машаллах, този е луд!

Казвайки това, дребосъкът скочи и в следващия миг огромният халдеец, който беше с вързани ръце, се озова на пода. Половин минута по-късно краката му бяха увити с върви така здраво, сякаш беше сложен в чувал.- Но, Халеф, той трябва да язди! — припомних му аз.

— Не е необходимо, сихди — отвърна той. — Ще сложим този деде по корем върху коня. Може да се научи да плува.

— Добре, изнеси го тогава!

Дребосъкът хвана великана за врата, повдигна го, обърна се така, че гърбът му да опре в неговия, и го повлече навън. Останалите го последваха. Тогава към мен се приближи Линдси.

— Сър — каза той. — Нищо не разбрах, дори по-малко от нищо. Къде отивате?

— При духа на пещерата.

— При духа на пещерата ли? По дяволите! Може ли и аз да дойда?

— Хм! Всъщност не.

— Пфу! Няма да изям този дух!

— Мислиш ли.

— Къде се намира?

— Там, в скалите.

— Скали ли? Има ли наоколо и развалини?

— Не знам. Когато бях горе, беше тъмно.

— Скали! Развалини! Духове! А може би и крилати бикове?

— Не вярвам.

— Идвам с вас. Достатъчно дълго бях сам. Никой не ме разбира. Радвам се, че отново сте при мен. Вземете ме с вас!

— Е, добре! Но нищо няма да можете да видите.

— Неприятно! Неучтиво! И аз исках веднъж да видя дух или призрак. Но въпреки това ще дойда. Йес!

Когато излязохме от къщата, всички жители на Лисан се бяха събрали вън. Но въпреки многото хора цареше дълбока тишина. На светлината на огньовете и факлите добре се виждаше как с помощта на Халеф вързах раиса на Шурд върху коня. Но никой не попита защо го правим. Доведоха конете ни и донесоха факли и едва после, след като яхнахме животните, медикът обясни на събралите се, че възнамеряваме да посетим Рух’и кулян. Той заповяда нищо да не се предприема до завръщането ни, а после минахме между смаяните слушатели.

Отпред яздеше меликът с Кадир бей. След него вървеше Халеф, който водеше коня на раиса за поводите, а англичанинът заедно с мен завършваше малката ни колона. Меликът и Линдси носеха двете факли, с които осветяваха пътя.

[#1 Дядо. Бел. нем. изд.]

Отначало вървяхме по утъпкана пътека, после се отклонихме от нея, но все още имаше достатъчно място, да могат да вървят един до друг два коня. Пътуването беше направо фантастично. Под нас се намираше посетената от може би само четирима европейци долина на Саб, тънеща в тъмнина. Вдясно блестяха кървавочервените пламъци на огньовете на Лисан. Вляво зад реката едно осветено в матова светлина петно показваше къде се намира станът на кюрдите. Над нас се издигаха тъмните планински масиви, сред чиито върхове живееше духът, който бе загадка и за самия мен, въпреки че го познавах. Що се отнася до нас шестимата, яздехме в призрачната светлина на нашите факли, един арабин от Сахара, един англичанин, един кюрд, двама халдейци и един немец.

Завихме зад висока скала. Долината остана зад нас, а отпред се появиха стволовете на вековна гора, по чиято мека земя продължихме да яздим напред. Трепкащият пламък на факлите се местеше от клон на клон, от листо на листо. Около нас се чуваше шумолене, фучене и плющене като по страниците на старите романи за призраци. Спящата гора тежко и шумно си поемаше дъх, а тропотът от копитата на конете ни в дълбоката хумусна почва се чуваше като звучащо отдалеч тремоло на барабани, биещи траурен марш.

— Страшно! Йес! — каза англичанинът полугласно и потрепера. — Не бих искал сам да отивам при духа. Уел! Вие сам ли бяхте?

— Не.

— Така ли? А кой беше с вас?

— Едно момиче.

— Момиче? Боже мой! Младо ли?

— Да.

— Хубаво?

— Много! Много по-хубаво от крилат бик.

— Имали сте късмет! Разкажете!

— По-късно, сър Дейвид. Утре и вие ще видите момичето.

— Уел! Ще преценя дали наистина е по-хубаво от крилат бик. Йес!

Тихият разговор отново секна. Имаше нещо свещено, недосегаемо в тази нощна гора и отсега нататък не се чуваха никакви звуци освен пръхтенето на някои от конете. Изкачвахме се все по-нагоре, докато стигнахме билото на планината. Тук първите двама ездачи спряха.