Карл Май - Край Тихия океан

И така, Ху-Киао трябваше да се търси в залива Тапанули. Ако не бях убеден, че китаецът ми беше казал истината, положително щях да се объркам, защото този залив предлага най-големите и най-сигурните места за хвърляне на котва по целия остров, поради което там цареше толкова голямо оживление, че съществуването на тайно пиратско свърталище ми се струваше невероятно. Въпреки всичко убедеността в правотата на предположенията ми остана непоклатима. Но затова пък у лорда се бяха породили съмнения. И те нарастваха все повече с приближаването ни към нашата цел, и когато най-сетне от лявата ни страна се появи Пуло си Малу, и малко по-късно завихме наляво към залива Тапанули, той внимателно огледа плавателните съдове с най-различна големина, които оживяваха водите наоколо, и замислено ме попита:

— Чарли, да се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще се върнем с празни ръце. Убеден съм в това.

— А аз твърдя, че сигурно ще постигнем целта си.

— Well! Тогава ще се обзаложиш ли?

— Да.

Това беше първият път, когато казвах «да» на предложението му да се обзаложим. Той подскочи от изненада, втренчи в мен учудения си поглед, пенснето му се плъзна до върха на носа и той извика:

— Наистина ли? Наистина ли искаш да се обзаложиш?

— Да.

— Това е някакво невероятно голямо чудо! Но аз му се радвам, защото сега мога да се надявам, че все пак с времето от теб може да излезе истински джентълмен. И така, аз твърдя, че напразно дойдохме дотук. А ти?

— Аз твърдя, че ще осъществим намеренията си.

— По колко ще заложим?

— Ти какво предлагаш?

— Сто английски лири.

— Много малко.

— Какво? Как? Много малко ли? А ти на колко искаш да се обзаложим?

— На хиляда.

— Хи… хи… хи…

Рафли успя да изрече само тази единствена сричка, а очите му се разшириха едва ли не повече от устата. Толкова неразбираемо нещо едва ли му се беше случвало през живота.

— Да, хиляда лири — кимнах аз с такова изражение, сякаш ставаше въпрос за монета от три или пет марки.

— Чарли, да не би да си откачил?

— Не, много добре знам какво говоря.

— Хиляда лири! За теб това не е дреболия.

— Наистина не е.

— Този иначе толкова пестелив и предпазлив човек изведнъж иска да заложи хиляда лири! Нищо не разбирам! Имаш ли толкова у себе си?

— Не.

— Нямаш? Боже мили! И искаш да заложиш сумата?

— Разбира се.

— А как ще стане това?

— Ти ще ми заемеш хиляда лири.

— Да ти заема… заема… заема…

Лордът отново прекъсна изречението си и ме загледа като някаква необяснима загадка. Аз обаче му заявих с нехаен тон:

. — Толкова често си ме подканял безрезултатно да се обзаложим и също тъй често си ми предлагал да ми заемеш сумата. Защо тогава се чудиш, че най-после веднъж решавам да се възползвам от предложението ти?

При тези думи той се разсмя развеселено:

— Аха, тъй значи! Трябва да бъда хванат натясно. Само че няма да ти се удаде, защото знам, че сигурно ще спечеля този облог. Е, добре, давам ти назаем тези хиляда лири и то с удоволствие, с най-голямо удоволствие, а за да разбереш, че съм съвсем сигурен в себе си, залагам срещу тях двойно повече — две хиляди лири. Съгласен ли си?

— Не. Не искам да печеля пари.

— А какво?

— Един предмет, който бих притежавал с голямо удоволствие. Ще го заложиш ли срещу моите хиляда лири?

— И кой е този предмет?

— Твоята любима стол-чадър-лула, сър.

Изрекох това с толкова безразличен тон, като че ставаше въпрос за нещо съвсем незначително и евтино. Но при тези думи Рафли наистина подскочи във въздуха и протягайки срещу мен и двете си ръце с широко разперени пръсти, сякаш искаше да се защити, извика:

— Моята стол-чадър-лула! Zounds! Чарли, полудя ли? Какво те прихваща? Как мога да я рискувам, как?

— А защо не? Ти се държеше така, като че бе напълно убеден, че ще спечелиш облога.

— Бях и съм все още убеден. Но лулата, тази необикновена рядкост, ми е подарена в знак на уважение от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47. Какво ще кажат хората, щом научат, че съм имал безогледността да заложа най-хазартно този безценен предмет? Не, не мога да се съглася! Залагам две хиляди лири.

— А аз се обзалагам само срещу лулата ти.

— Тогава от облога няма да излезе нищо.

— Наистина ли? Сериозно ли говориш?

— Да, напълно сериозно.

— О, жалко! Съжалявам, жал ми е за теб!

— Жал ли ти е? Защо? — поинтересува се лордът.

— Защото досега те бях мислил за истински джентълмен.