Карл Май - Край Тихия океан

Свечери се. Слънцето тъкмо се канеше да се скрие, когато лоцманът се спусна в лодката си и гребейки, се отдалечи. Лордът се зададе откъм щурмана и се приближи до мен. Откакто се видя принуден да сключи предложения от мен облог, той изглеждаше кажи-речи покрусен, в момента обаче лицето му имаше ведро изражение. С важна физиономия той ме Попита:

— Чарли, ще се обзаложим ли?

— За какво?

— Че ще загубиш облога си за онези хиляда лири?

— Нямам такова намерение. Стига ми, че ще ти взема лулата. Повече не ми трябва.

— Глупости! Няма да я получиш.

— Все едно че вече е моя.

— Не. Сигурен съм.

— Ха! И откъде тази сигурност?

— Тук изобщо няма никакво място Ху-Киао, никакъв Тигров мост. Няма и никакъв китаец на име Линг-тао.

— А как можа да го разбереш?

— Осведомих се.

— От кого? — попитах бързо и кажи-речи слисано.

— От лоцмана.

Отстъпих две крачки назад и неволно му отвърнах с тон, сякаш пред мен бе застанал някой провинил се ученик:

— Него ли си попитал, него?

— Да, разбира се, че него! Познава цялата област наоколо, хората и начина им на живот. Да не би да имаш нещо против?

— Сър, такава страхотна грешка си направил, че по-голяма от нея едва ли може да има.

— Грешка ли?

— Грешка, или ако искаш, гаф!

— Слушай, Чарли, не ставай груб! Ти знаеш, че съм много кротък човек, но ако…

— Но ако някъде може да се направи някой гаф, непременно трябва да го направиш. Ако тонът ми е по-висок от обикновено, ще се наложи да ме извиниш, защото твърде е възможно да си изпортил цялата работа преди още да бяхме хвърлили котва тук. Дошли сме да търсим престъпник, който не е обикновен човек и според всичко, каквото знаем за него, има голямо влияние и широки връзки сред населението. Дейността му е тайна и който иска да го залови, също трябва да действа тайно. Налага се всички да бъдем изключително съобразителни. Никой не бива да подозира какво търсим тук, а котвата ни все още не е докоснала морското дъно и ти си издрънкал вече тайните ни намерения на лоцмана.

— Нищо не съм дрънкал, а само попитах за двете имена.

— Но това е напълно достатъчно.

— Какво искаш да кажеш?

— Ако Линг-тао наистина живее нейде наблизо и ръководи плаването на джонките си оттук, той положително има наоколо много съюзници и помощници и съвсем естествено е, че преди всичко лоцманите ще са от неговата шайка. Не го ли проумяваш, сър Джон?

— Хрррммм! — покашля се той, като сложи длан пред устата си.

— Отговори ми по-ясно, сър! Даваш ли ми право или мислиш, че се лъжа? — Той се почеса зад дясното ухо, пенснето му съвсем падна от носа, накрая се обади:

— Дяволска история!

— Нали?

— Но го направих за наше добро.

— Не се и съмнявам, само че щеше да е далеч по-разумно, ако не беше предприемал нищо по този толкова важен въпрос, без предварително да ме попиташ.

— Имаш право, Чарли, голям гаф направих.

— Да допуснем, че този лоцман е доверено лице на китаеца. В такъв случай той веднага ще отиде при него, за да му каже, че е пристигнала някаква яхта, чийто собственик знае двете имена Ху-Киао и Линг-тао и е разпитвал за тях. А на всичко отгоре този собственик е англичанин. Какво ще направи китаецът?

— Е, какво?

— Здравата ще ни обърка сметките.

— И може би дори ще се опита да ни убие, а?

— Много е вероятно. Затова тази вечер, а и през нощта ще останем на борда. Утре сутринта ще предприемем обиколка из залива.

— Защо?

— За да открием Тигровия мост. Нали Квимбо е бил там, сигурно ще го познае.

— И така да е. Но това също е опасна работа, защото едва ли ще се оправим в непознатия ни залив и пак ще имаме нужда от лоцман, а и той може да е доверено лице на китаеца.

— Ще вземем някой друг човек, който познава фарватера. [267] Безопасен плавателен съд. Б. пр. Остави ме аз да се погрижа за това!

Вечерта бързо настъпи и на небето изплува луната. Многобройните звезди се оглеждаха във водата. Можеше да се вижда надалеч, ала не забелязахме нищо особено. Въпреки че денят си беше отишъл, при яхтата пристигаха лодки, за да търгуват. Предлагаха ни плодове и най-различни предмети за потребление. Купихме някои неща за ядене, но не допуснахме никой да се качи на борда. Изтегляхме закупеното в кошници, в които предварително слагахме парите.

За през нощта оставихме един човек на пост, който трябваше да ни съобщава за приближаването на всяка лодка, а и на всеки плувец. Обаче денят настъпи, без да се случи нещо подобно. Преди да започнем обиколката си, лордът се канеше да слезе на брега, за да уреди необходимите формалности с нашите документи. Но което бе твърде странно, веднага след разсъмване на борда ни се качи холандският пристанищен чиновник и поиска да му представим документите си. Неговите гребци останаха в лодката, а той взе със себе си само един човек с китайски черти на лицето, което не можеше да ни направи някакво по-особено впечатление, защото на Зондските острови живеят много китайци. Та този син на Небесната империя беше писарят на холандския чиновник.