Карл Май - Край Тихия океан

Китаецът наистина беше истински Голиат с грубо издялани черти на лицето и мустаци, които като тънки нишки се спускаха чак до гърдите му. Поздравихме го така, сякаш се бояхме от несигурното си положение. След като ни огледа, той ни хвана за ръцете и ни издърпа на сушата.

— Аз съм Та-ки. Идвате при мен, нали?

— Да. Закриляй ни! — помолих го аз.

— С удоволствие, понеже виждам, че сте избягали от Змийския остров, откъдето идват най-добрите ни хора. Кога тръгнахте?

— Вчера рано сутринта.

— Преследват ли ви?

— Не.

— Видя ли ви някой?

— Не.

— Това е добре, така няма нужда да ви крия веднага. Елате!

Старият туземец влезе в колибата си. Та-ки ни поведе покрай нея нагоре към стръмния бряг, а после навлязохме в джунглата. На едно място, където земята бе покрита като с килим от растението пасифлора, той повдигна гъсто преплетената маса нагоре и ни заповяда да го последваме. Забелязахме стъпала и се спуснахме по тях. Озовахме се в дълбока четириъгълна яма, разделена от бамбукови стени на няколко помещения. На местата, където над главите ни нямаше таван, през сплетената пасифлора проникваше слаба светлина, която ни позволи да различим, че стените на ямата са облепени с мидени черупки. Вследствие на това помещенията бяха значително по-сухи, отколкото иначе можеше да се очаква при тукашния климат.

Та-ки изчезна в едно от задните помещения и ни донесе дрехи, които трябваше да облечем вместо ризите. След това взе един железен гаечен ключ и с негова помощ ме освободи от веригата. Изглежда той се бе приготвил за всичко. Едва тогава ни попита за имената ни и за нашето минало.

Калади се представи за сипай, заточен заради убийство. Аз влязох в ролята на собственик на арабски платноход, търгувал с роби, при което е бил спипан и откаран на Андаманските острови. Китаецът повярва на всяка наша дума, даде ни да ядем и дори ни донесе шише с ром. Докато се наслаждавахме на рома, той ни описа прелестите на пиратския живот. Изобщо не ни попита за нашите намерения и желания, а както изглежда непоклатимо вярваше, че с негова помощ ще се посветим на тази хубава професия.

— Особено ти можеш да стигнеш много далеч — каза ми той. — Заповядвал си на арабски платноход, значи си истински моряк и умееш самостоятелно да управляваш кораб. Няма да мине много време и Линг-тао ще ти даде някоя джонка.

— Линг-тао? Кой е той? — попитах аз.

— Нашият адмирал и върховен повелител.

— Самият той излиза ли с кораби в морето?

— Вече не. Сега живее при Ху-Киао.

Аха! Ето ти на името Ху-Киао, Тигровия мост! Побързах веднага да му задам още един въпрос. Но докато го изговарях бе много важно да си придам съвсем равнодушен вид.

— Ху-Киао? Какво е това място? Къде се намира този Тигров мост?

Сведох очи в напрегнато очакване. Дали щях да получа този толкова важен за мен отговор?

— Намира се срещу остров Мансилар в залива Тапанули.

Слава Богу! Имах късмет. Въпреки радостта си, продължих най-спокойно да се осведомявам:

— Залива Тапанули? Не е ли разположен по югозападното крайбрежие на Суматра?

— Да. Виждам, че си добър моряк. Твоята щастлива звезда те е довела при нас. Щом «Хайанг-дзъ» хвърли тук котва на връщане, ще ви откара двамата при Тигровия мост, където ще получите назначение от великия Линг-тао.

— «Хайанг-дзъ» ли? — попитах аз, като се престорих на изненадан.

— Да.

— Китайската джонка, която наричаха «Похитителя»? Нея ли имаш предвид?

— Да.

— Тя няма да се върне.

— Няма ли? Защо?

— Била е пленена от англичаните, а целият екипаж заедно с капитана е бил избесен по рейте.

— Къде? — попита Та-ки, като втренчи в мен ужасения си поглед.

— В Поен дьо Гал на Цейлон.

— Там се канеше да отиде, да, там! Вярно ли е, каквото казваш, вярно ли е?

Той скочи на крака и втренчи в мен искрящия си поглед, с който сякаш искаше да ме прониже.

— Вярно е. Видях го със собствените си очи — отвърнах аз.

— Ти ли? Струва ми се, че си бил на Андаманите, на Змийския остров!

— Само два дни. После, а това беше вчера, избягахме. От Поен дьо Гал ме откараха на Андаманите, но преди това видях и чух всичко, за което ти споменах.

— Големи ли бяха военните кораби, които заловиха «Хайанг-дзъ»?

— Не, това беше малка парна яхта, собственост на някакъв английски лорд.

Разказах му всичко, както се беше случило. Яростта на китаеца нарастваше от минута на минута. Той ругаеше и проклинаше като умопобъркан. Гневът му беше особено голям заради това, че великият «Похитител» беше победен от малък частен кораб.