Карл Май - Край Тихия океан

С това въпросът за него бе изчерпан. Тогава се обърнах към Калади и се зарадвах на готовността, с която се съгласи да ме придружава. Осведомих го за положението на нещата, доколкото ми беше възможно, тъй като и аз самият все още не знаех какво предстоеше да се случи. Бях убеден, че в негово лице имах другар, на когото винаги можех да разчитам.

Още не се беше свечерило, когато пред нас забелязахме Каморта, един хълмист остров, покрит с много пищна растителност и обграден от коралови рифове, затрудняващи значително приближаването на корабите. Когато влязохме в пристанището, бяхме посрещнати от дълбока тишина, коренна противоположност на пъстрия кипящ живот, който цари в другите пристанища на Индийския океан. На сушата се виждаха кръглите наколни жилища на никобарците с техните конусовидни покриви, а после забелязахме и няколко сгради на каторжническата колония. Групи от любопитни хора се бяха спрели далеч по брега, до който нямаше как да се приближим повече, понеже отливът бе настъпил и морето беше отдръпнало водите си толкова назад, че от брега ни отделяше широк пояс от пясъчни наноси и тиня.

Хвърлихме котва и тогава забелязахме няколко души, които газеха в дълбоката тиня, приближавайки се към нас, като носеха на ръце лека лодка и един човек. Щом се добраха до водата, те спуснаха лодката в нея, сложиха вътре човека, качиха се и загребаха към нас. Човекът дойде на борда. Той беше комендантът на тукашната наказателна колония. Искаше да се осведоми за нашето здравословно състояние и да разбере колко време се каним да останем на острова. Гребците бяха каторжници. Щом чу, че сред нас няма нито един болен, той ни разреши да слезем на сушата и беше разочарован, когато му отказахме. Много му се щеше да ни покани на гости у дома си. Ала ние знаехме, че една-единствена нощ, прекарана на сушата, би ни донесла никобарска треска и затова предпочетохме да останем на борда.

Разбира се, че му казахме какво ни беше довело насам. Веднага се съгласи да нареди да свалят от борда двамата пленници.

Когато се осведомихме дали познава някакъв китаец на име Та-ки, комендантът кимна:

— Естествено, че го познавам. Живее на Тилангджонг и е единственият търговец, който се е установил на Никобарските острови. На него дължим някои наши улеснения и удобства, защото ни снабдява с предмети, които иначе не бихме могли да намерим наоколо.

— Честен човек ли е? — попитах аз.

— Без съмнение, доколкото може да се говори за честност, щом става дума за китайски търговец.

— На кое място на острова живее?

— На северозападния му край. Щом се доближите до онази местност, още от далече ще забележите колибите му.

— А няма ли колиби по източното крайбрежие?

— Не. Там има само едно старо наколно жилище, собственост на възрастен туземец.

— Там намират ли се и три различно високи бамбукови пръта?

— Да. Както чувам, вие знаете онези колиби.

— Така е.

— Тогава сте били вече и по-рано по тези места, а?

— Не. Познавам околностите по описанието, което неволно ми дадоха двамата пленници. Собствено вашият китаец не е почтен човек, както си мислите, сър, а е бандит, който ви води за носа.

Едва сега му разказах с какъв занаят се занимава всъщност Та-ки. Комендантът ме изслуша с удивление, но ми повярва и в прекомерното си усърдие поиска веднага да изпрати към Тилангджонг няколко лодки със сипаи, за да заловят китаеца. Разубедихме го, като му обяснихме, че ще свършим тази работа вместо него и ще му предадем Та-ки. Той се съгласи, защото залавянето на един смел пират е все пак опасно начинание, което е по-добре да се предостави на други хора.

Комендантът нареди да го закарат обратно на сушата и след това изпрати една голяма лодка, която ни докара великолепни плодове и натовари двамата пленници. От всички плодове най-много ни допаднаха кокосовите орехи заради тяхното мляко, но човек трябва да е доста сръчен, за да не разлее част от него при отварянето. Обикновено за тази цел хората си служат с тежък железен нож, произведен в Бирма и наречен таху. Неопитните разтрошават черупката, при което разплискват вкусния сок. А опитните хора с ловки удари отстраняват върха на ореха, без да засегнат вътрешната обвивка, която съдържа маслената течност на орехите. Щом се разкрие въпросната обвивка, в нея се прави дупка и тогава вече спокойно може да се изпие млякото на ореха.

Когато се свечери, аз се залових да боядисвам ръцете, краката и гърдите си с обгорени коркови тапи. Спрях се на това средство за оцветяване, понеже нищо друго нямаше да бъде после тъй лесно отстранено. С тази работа се зае моят храбър Квимбо. Наистина бе цяло удоволствие да се гледа как с пот на чело търкаше ли търкаше и с какви гримаси придружаваше действията си. Лицето му просияваше все повече и повече. Най-накрая той скочи на крака, направи няколко крачки назад, за да ме огледа, както някой художник оглежда майсторското си произведение, след което с възхищение и възторг извика: