Карл Май - Край Тихия океан

— И всички ли са избити, всички? — попита той, треперейки от възбуда.

— Всички с изключение на един кафър, който се казва Квимбо. Само на него му подариха живота.

— Квимбо, побърканият чернокож! Това е вярно, сега вече няма никакво съмнение, че наистина е била джонката «Хайанг-дзъ». Ех да ми паднеше тук този английски лорд! Да хвърлеше тази яхта веднъж тук котва!

— Ти какво би направил тогава?

— Щях да отмъстя, страшно да им отмъстя!

— Но ти си сам. Какво можеш да сториш срещу екипажа на един кораб?

— Сам ли? — подигравателно се изсмя той. — Остани един ден тук и ще разбереш, че не съм толкова самотен. Само трябва да…

Тук беше прекъснат. Дойде старият никобарец, чиято колиба се намираше на брега, повдигна завесата от растения и подвикна:

— Та-ки, излез! Вижда се малък параход, който заобикаля острова!

Китаецът побърза да се изкачи горе и нямаше нищо против да го последваме и ние. Затичахме се през джунглата към брега. В края на гъсталака аз се спрях, изненадано извиках и посочих към яхтата:

— Та-ки, погледни кораба! Познавам го. Това е англичанинът, който плени «Хайанг-дзъ».

Китаецът се стъписа и ме изгледа с искрящите си очи.

— Истина ли е? Не се ли лъжеш?

— Съвсем сигурен съм. Никога няма да забравя тази яхта.

Той отправи поглед към кораба и застанал неподвижно, известно време мълчаливо наблюдава неговия ход. После скръцна със зъби и процеди:

— Да имах някой човек, който да може да управлява този параход! О, тогава, тогава, тогава!

— Какво би направил тогава? — попитах аз.

— Бих удушил всички хора, които се намират на него, и бих го откарал на Линг-тао при Тигровия мост. Такъв кораб би могъл да ни свърши много добра работа.

— Плени го тогава, ако можеш! Аз умея да се справям с такива машини.

— Ти… ти? Наистина ли? — попита той кажи-речи възторжено.

— Да.

— Би ли могъл да откараш тази яхта до Тигровия мост?

— С лекота.

— Тогава елате! Тя заобикаля острова и ми се струва, че ще спре при моя нос. С хитрост ще я накарам да остане там на котва и през нощта. Щом се стъмни, ще събера всички мои хора и ще се качим на борда.

Та-ки забърза към северозападния нос и ние го последвахме. Намиращите се там колиби бяха пълни с големи запаси от плодове и най-различни други стоки за търговия и размяна. След известно време яхтата се зададе покрай западния бряг и хвърли котва при носа.

— Параходът остава! — тържествено извика китаецът. — Ще тръгна към него с една лодка, за да им предложа плодове.

— Тогава вземи и мен! — подканих го аз.

— Тебе ли? Какво ще търсиш там?

— Трябва да огледам кораба. Трябва да видя и машината, за да разбера дали е от онези, с които умея да се оправям.

— Тогава ела! Това английско куче вероятно ще ни разреши да се качим на борда.

Занесоха два коша с плодове в една лодка. След това ние се качихме в нея и загребахме срещу прилива към яхтата. Щом се приближихме толкова, че можехме да се чуваме, лордът се наведе над релинга и извика:

— Лодка, ахой! Какво носите?

— Плодове — отвърна Та-ки, — плодове, пресни плодове срещу треската.

— Качете се с тях на борда!

Лицето на Рафли сияеше от удоволствие. Това не направи впечатление на китаеца. Той се зарадва на поканата и улови подхвърленото въже, за да завърже лодката. Кошовете бяха изтеглени с въжета, а после се качихме и ние. Лордът разумно отстъпи назад към средата на палубата. Китаецът го последва, за да поздрави най-учтиво и да му предложи плодовете си. Но как се изненада, когато Рафли изобщо не отвърна на поздрава му, а строго го попита:

— Ти се казваш Та-ки, нали?

— Да — учудено отговори великанът.

— И те наричат тсу?

— Тсу? — повтори китаецът, чието учудване бързо се превърна в смайване.

— Да, тсу. Така са се обръщали към теб на борда на «Хайанг-дзъ». Или не е вярно?

— Не знам какво искаш да кажеш с това име «Хайанг-дзъ».

— Тъй ли? Хмм! Тогава също не знаеш и кой е вашият Линг-тао?

— Не.

— И къде се намира Тигровия мост?

— Също. Не те разбирам. Какво искаш от мен. Защо ми казваш думи и имена, които не съм чувал? О… о… Квимбо!!!

«Добрият, красив, храбър» кафър, който до този момент беше долу в трюма, се показа през люка. Той чу името си и видя китаеца. В следващия миг грабна един изпречил се на пътя му прът и кресна на негодника:

— Ето съм Та-ки, голям силен разбойник на Китай! А тук съм храбър Квимбо! Познава ти още Квимбо, а?

Великанът разбра, че се беше издал. Той изгуби присъствие на духа и остана с отворени уста и втренчен в кафъра поглед. А Квимбо се засмя и каза: