Карл Май - Край Тихия океан

— О, колко красив съм станал добър, мил Германия, колко красив, колко хубав! Съм станал почти хубав кат’ Квимбо и кафър от базуто!

— Наистина ли съм толкова красив? — попитах аз, възхитен от това голямо ласкателство.

— Да, съм тъй хубав! Добър, храбър Квимбо съм само съвсем мъничко по-красив, щото боя съм здраво на кожа, а на менер Германия не толкоз здраво. Квимбо не може отново измие. О, ако добър Германия сега бил в страна къде живее базуто кафър!

— Защо?

— Менер Германия съм толкоз хубав, че веднага получи едно, две, пет, десет базуто жена! А кой направил Германия тъй хубав?

— Ти и само ти успя да го направиш, скъпи Квимбо!

— Да — гордо извика той, — хубав, добър, храбър Квимбо бил, кой направил от менер Германия такъв чудесен базуто кафър. О, Квимбо съм умен! Квимбо имат умение и талант! Квимбо сме си Квимбо.

Блаженото чувство, което кафърът изпитваше, бе помрачавано само от мисълта, че нямаше да ме придружава. С голямо удоволствие той би дошъл с мен до Тилангджонг, но от една страна Калади бе изобщо по-подходящ за тази цел, а от друга, не можех дори да помисля да взема със себе си кафъра, защото китаецът го познаваше — та нали двамата са били заедно на пиратската джонка.

Вече беше започнало да се свечерява, когато яхтата вдигна котва, за да напусне пристанището на Каморта и да излезе в открито море. За мен и за Калади би било много трудно да изминем пътя от пристанището до източното крайбрежие на Тилангджонг с двете андамански лодки. Защо ли беше нужно това излишно напрежение, когато имаше и по-лесен начин? И така, отправихме се с яхтата на северозапад и едва след като стигнахме течението на Бати Малве, скочихме в лодките и отвързахме въжето.

— Good liick! [265] На добър час, успех! Б. пр. — извика ни лордът. После започнахме да гребем по течението в югоизточна посока.

Тъй като от коменданта бяхме научили, че всъщност владенията на китаеца се намират на северозападния нос на Тилангджонг, ние променихме първоначалния си план. Яхтата не биваше да ни следва право към източното крайбрежие, за да хвърли котва при трите бамбукови пръта. Това положително щеше да привлече вниманието на Та-ки. Тя щеше да спре край споменатия нос, за да сключи привидно някоя сделка с китаеца, обаче преди това трябваше веднъж да обиколи острова, за да види какво става с мен и Калади. Само в случай, че с помощта на далекогледа си лордът ни забележеше при трите бамбукови пръта, яхтата щеше да легне в дрейф на това място.

Течението ни носеше толкова бързо в желаната посока, че почти нямаше нужда да гребем. Аз използвах за кормило едно от веслата. Калади ме наблюдаваше усмихнато.

— Сахиб, станал си истински сингалец. А на всичко отгоре и тази верига на краката! Китаецът нито за миг няма да се усъмни, че не сме избягали престъпници.

— Не съм сингалец, а арабски моряк, както се уговорихме. Не го забравяй!

След не повече от час пред нас се появи северозападният нос на Тилангджонг. Забелязахме колибите и преминахме покрай тях. На брега стояха няколко души, които ни загледаха. Кратко време ни наблюдаваха, а после един от тях се затича нанякъде. Той изглеждаше необикновено едър и силен човек.

— Дали този не е китаецът? — попита Калади.

— Твърде е вероятно — отвърнах аз. — Той видя, че се насочваме към източното крайбрежие и сигурно е предположил, че сме бегълци. И сега се е забързал да ни посрещне при трите пръта.

— Личи си, че е великан. Дали ще се наложи да се бием с него?

— Вероятно не, поне ти не. Не се тревожи!

В случай на сбиване не разполагах с нищо друго, освен с моя ловджийски нож, който бях затъкнал под въжето от лико, служещо ми като колан. Не биваше да нося никакво друго оръжие.

Скоро излязохме от толкова улесняващото ни течение и трябваше да гребем. Това значително забави пътуването ни, така че Та-ки имаше възможност да ни изпревари по сушата. Сега източният бряг се простираше вече от дясната ни страна и ние повишихме вниманието си. Най-после забелязахме три пръта с различна височина, които стърчаха от водата близо до брега. На сушата се намираше едно наколно жилище, край което бяха застанали двама мъже. Те ни наблюдаваха. Единият от тях имаше обикновено телосложение, а другият беше висок и широкоплещест.

— Китаецът и старият никобарец, на когото уж принадлежи колибата — казах аз. — Да насочим лодките към тях!

Това не беше никак трудно, понеже бе настъпило времето на прилива, който ни тласкаше към брега. Двамата мъже нагазиха във водата, за да ни посрещнат и задържат лодките ни веднага, щом докоснеха дъното. Калади бързо изскочи навън, но аз се позабавих, защото веригата ми пречеше.