Карл Май - Край Тихия океан

— Стой! Влизането тук е забранено! Върни се!

— Well! A после пак напред! Я елате тук, момчета! Той сграбчи единия с дясната, а другия с лявата си ръка, завлече ги обратно до входа и ги изхвърли навън при останалите, които вече съвсем изгубиха ума и дума. Страхотен шум и крясъци последваха това необичайно нападение, ала Рафли запази непоклатимото си спокойствие. Той побутна пенснето си по-близо до очите, хвана ме за ръката и каза:

— Хайде, Чарли, ела, защото накрая и мюдюринът ще си помисли, че ще вземем да го изхвърлим и ще се свре някъде.

Влязохме в следващата стая. Стените й бяха от бамбук, а облицовката — от бананови листа. В средата на помещението на двоен шнур висеше лампа, която хвърляше слаба светлина върху скъпоценен персийски килим, където беше седнал по турски търсеният от нас човек. Позата, в която го заварихме, турците наричат «рахат отурмак», а това ще рече «почивка, отмора на крайниците». Дребничкият кльощав чиновник беше облечен в дрехи от жълта коприна, а самият поглед на ококорените му очи, полуотворените устни, както и страхът, изписал се по лицето му, ясно показваха, че беше чул предизвикания от нас шум и че в никакъв случай не гледаше на появяването ни като на някаква незначителна и безразлична случка.

— Good day, сър! — поздрави го Рафли на английски, макар да знаеше, че пред него се намира местен жител. Човекът отвърна на поздрава му, с леко кимване отговори и на моя ням поклон, а после попита:

— Какво искате?

— Да седнем! — подхвърли кратко англичанинът и незабавно се настани отдясно на мюдюрина, давайки ми знак да сторя същото от другата му страна. Щом последвах примера му, той продължи:

— Ти ли си мъдрият мюдюрин, който съди всички хора, извършили някакво престъпление в Поен дьо Гал?

— Да.

— Как ти е името?

— Оривана оно Явомбо.

— Well, имаш гордо и звучно име. Но аз ти казвам, Оривана оно Явомбо, че няма да си още кой знае колко дълго мюдюрин.

Чиновникът се сепна.

— Какво каза? Не те разбирам.

— Я ми кажи, чия собственост е този остров?

— На великата кралица на Англистан.

— Ами кой ти е дал тази служба?

— Губернаторът, който е служител на нашата могъща владетелка.

— А той може ли и да ти я отнеме?

— Да, стига само да поиска.

— Е добре, тогава той ще поиска.

— Но защо?

— Защото си извършил прегрешение към собствеността на онези, на чиито заповеди си длъжен да се подчиняваш.

— Чужденецо, внимавай какво говориш! Устата ти хули един верен син на великата кралица.

— Известно ли ти е името Калади?

— Да, Калади на два пъти ни избяга, за да се изплъзне от смъртта, ала хората ми са по петите му и пак ще го заловят.

— Какво право имаш да го преследваш?

— Той уби един човек.

— Убил е само някакъв си подъл и презрян китаец. Ти познаваше ли го?

— Да, беше човек от екипажа на джонката «Хайанг-дзъ». Опитал се е да спипа годеницата на Калади и той го е наръгал с нож. Капитанът на джонката дойде при мен и поиска правосъдие.

— А ти даде ли му го?

— Ще му го дам веднага, щом Калади отново се изправи пред мен.

— Е добре, точно това имах предвид — ти незаконно посягаш на моя собственост. Калади не е твой, а мой слуга.

— Аха, значи ти си онзи англичанин, който му е помогнал да избяга, а?

— Да, аз съм.

— Очаквах те. Ще трябва да те накажа, ако не успееш да ми докажеш, че в момента, когато е избягал от скалата, Калади действително е бил твой слуга.

Рафли се усмихна. Пенснето се плъзна пак към върха на носа му. Той бръкна в джоба си и извади своите револвери.

— Казвам ти, че Калади е мой слуга. Не ми ли вярваш?

— Докажи го!

— Значи не вярваш! Е добре, тогава ще разговарям с теб като джентълмен. Знаеш ли какво е това джентълмен?

— Не, обясни ми!

— Джентълменът е човек, който излиза на двубой срещу всеки, който не му вярва. Ето, вземи този револвер. Ще броя до три и тогава двамата ще стреляме един срещу друг. Хайде, давай! Едно… две…

— Чакай! Та аз изобщо не знам как се борави с това ужасно нещо! — извика мюдюринът и от страх скочи на крака, сякаш изхвърлен от пружина. — Какво съм ти сторил, та искаш да ме убиеш?

— Не повярва на думите ми и затова един от нас двамата трябва да умре. Едва тогава ще бъда удовлетворен и спокойно ще се върна у дома.

— Но аз вярвам на думите ти! Ето, вземи си оръжието!

— Значи вярваш, че Калади е мой слуга?

— Да, знам го със сигурност.

— Well, тогава защо го преследваш?

— Незабавно ще изпратя хора да върнат преследвачите, за да не го сполети някоя беда.