Карл Май - Край Тихия океан

— Извинявай, сахиб, че не дойдох по-рано — задъхано промълви той.

— Видяха те, нали?

— Да, сахиб. За да стигна до теб, трябваше да мина по улиците на града, през които преди малко ме бяха превели. Хората ме познаха и се опитаха да ме заловят.

— Well, момчето ми, но не са успели да те спипат.

— Не. Побягнах, стигнах чак до залива, после заобиколих града и откъм противоположния му край се добрах до градината зад хотела. Преследвачите ме изгубиха от очи и едва ли ще ме открият тук.

— All right! Седни да си поемеш дъх! Чарли, видя ли, че съм бил прав? Не са успели да го догонят. Той е славен човек, ловък и смел, което съвсем не може да се каже за тази страхлива и подла сингалска пасмина. И тъкмо заради това ми харесва.

— Сахиб, ти си много добър махараджа! — подметна Калади.

— Pshaw! Я мълчи! Ако не ме беше спасил, акулите отдавна да са ме разкъсали. Чарли, трябва да ти кажа, че веднъж бях предприел пътешествие с парната си яхта, за да огледам тези скучни острови. Така стигнах до плитчините на Негомбо и тъй като исках да погледам как се вадят бисерите от морето, се приближих повечко до рифовете, стъпих върху релинга и се хванах с ръце за вантите. Но понеже не познавахме добре тамошния фар-ватер, ние се блъснахме леко в един риф и от последвалия удар бях изхвърлен извън борда.

— Но веднага спряха машината, нали, сър?

— Чарли, какво ти спиране! Понеже винаги сам командвах на яхтата, а щурманът трябваше дяволски много да внимава да ни държи по-далеч от скалите, просто нямаше кой да даде съответната заповед на машиниста. Впрочем, както се оказа по-късно, никой не забелязал моята злополука. Не, казах никой, а това не е вярно, защото този храбрец станал свидетел на всичко. След като е бил вече три минути под водата, той се появил на повърхността изтощен, влачейки тежък товар с миди. В същия миг ме видял да падам, пуснал мидите да потънат и се устремил към мен, за да ме подхване. Все пак измина доста време докато успее да ме улови, защото ни делеше доста голямо разстояние, а и макар да не съм лош плувец, се чувствах останал съвсем без сили. Но така или иначе се добра до мен тъкмо навреме, за да ме задържи на повърхността на водата. Най-сетне на яхтата бяха забелязали случилото се. Спуснаха лодка, прибраха ни и ни качиха на борда. Калади, сега ти оставаш тук и ще ни чакаш да се върнем! А ти, Чарли, идваш с мен при мюдюрина!

Заключихме сингалеца в стаята и излязохме от хотела. Пред жилището на висшия чиновник безделничеха цял куп негови подчинени. В онези страни всеки богат човек си има отделен слуга за всяко нещо. Това се обуславя от кастовото разделение на обществото и става възможно единствено благодарение на изключително ниското възнаграждение, както и на много ниските цени на всичко, което е необходимо за задоволяване на житейските нужди.

— При великия мюдюрин ли искате да отидете? — попита ни един от тези хора.

— Да.

— Тогава ще трябва да дойдете утре. Сега е вече много късно.

Рафли избута човека настрани.

— Fool, глупак, отдръпни се!

Само след миг се видяхме обградени. Неколцина дори се осмелиха да ни хванат за ръцете и за дрехите. Лицевите мускули на сър Джон се раздвижиха по особен начин, което показваше, че този чудак се намира в добро настроение. После англичанинът вдигна своя чадър, замахна с него и така удари най-близкостоящия човек през лицето, че той залитна и направи няколко крачки назад. Това незабавно ни спечели тъй желаното уважение и вече можехме необезпокоявано да влезем вътре.

— Виждаш ли, Чарли, какво представлява моята чадър-лула? Тя е толкова необходим за околосветски пътешествия предмет, какъвто сигурно няма да намериш другаде — доволно се засмя англичанинът. — Може би съвсем скоро ще ми се удаде възможност още веднъж да ти го докажа.

Минавайки през верандата, ние се озовахме в нещо като преддверие, чиито стени не стигаха до самия таван, а само малко над един човешки бой, за да оставят свободен достъп за свежия въздух. Този архитектурен стил, тъй добре съобразен с местните климатични условия, се среща почти на всяка крачка в Поен дьо Гал. В това помещение двама слуги седяха върху рогозки. Щом ни видяха, те се изправиха и ни зададоха съвсем същия въпрос:

— При великия мюдюрин ли искате да отидете?

— Да.

— Вечерта той никога не приема. Кой ви пусна?

— Самите ние, ако нямаш нищо против.

— Вървете си и утре сутринта елате пак!

— Няма да стане, момчета.

Без много церемонии Рафли се отправи към входа на следващата стая, но веднага двамата мъже се изправиха на пътя му.