Карл Май - Край Тихия океан

— Чарли, в морското дело те мислех за лаик, но ти наистина имаш верен поглед за неща, които обикновено се изплъзват от окото на сухоземните плъхове. Тази джонка е едно нескопосано подражание на бързите американски платноходи и за нищо на света не бих й се доверил по време на някоя хубава буря.

— Този странен вид и такелаж сигурно има някакво предназначение, което не разбирам.

— Естествено! Нека прибавим към всичко това и факта, че този плавателен съд вдига котва, за да отплава в открито море тъкмо сега, когато приливът все още продължава! За да постъпва така, капитанът сигурно има всякакви други, но не и навигаторски причини. Залагам сто соверина, че има нещо нечисто или в главата му, или под дъските на неговата палуба. Участваш в облога, нали?

— Никога не се обзалагам.

— Ами заложи поне десет лири срещу моите сто!

— Сър, и това няма да стане!

— Действително ли не желаеш? For shame, [242] Засрами се! Б. пр. Чарли, засрами се! Цяло нещастие е, че иначе си толкова мил и разбран човек, а никога не се съгласяваш да приемеш един облог. Ти и през целия си живот няма да успееш да станеш истински джентълмен, а тъй като това страшно ме ядосва, ще гледам някой път да те принудя да се обзаложиш за нещо. Виждаш ли онзи испански параход? Нима и той също се кани да излезе в открито море?

— Едва ли. Сигурно ще вземе китаеца на буксир, за да го измъкне от пристанището срещу течението.

— All right! [243] Добре, съгласен! Б. пр. Той застава пред него, а ето че сега китаецът ни показва кърмата си. Можеш ли да видиш какво име носи?

— Не.

— Тогава ще трябва да си помогна с моята чадър-лула.

Той взе любимия си предмет, нагласи лещите на далекогледа и погледна през него към джонката.

— Казва се «Хайанг-дзъ». По дяволите тези глупави имена, дето си ги измислят жълтоликите плиткаджии! Хайде, Чарли, ела! Щом не искаш да се обзалагаш, корабът изобщо не ни засяга повече.

Отправихме се към града, а после поехме към хотел «Мадрас». Веднага отидохме в просторната прохладна стая на англичанина, за да чакаме там Калади. Но уговореното време изтече, без той да се появи.

— Чарли!

— Какво?

— Ще се обзаложим ли?

— Не.

— Та чуй най-напред какво имам предвид, де! Твърдя, че на този нещастник му се е случило нещо лошо и поддържам мнението си като залагам петдесет лири. Естествено, ти не мислиш така и следователно този път ще приемеш облога!

— За съжаление не мога, защото съм на същото мнение като теб, сър Джон. Ако всичко беше наред, той отдавна вече трябваше да е дошъл.

— Well! Е, що се отнася до облозите, ти си оставаш просто един непоправимо скучен човек. Истинският джентълмен би приел моя облог, дори и ако мнението му съвпадаше с моето. Ще почакаме още пет минути. Не се ли появи дотогава, ние ще тръгнем и… тихо, какво става навън?

На улицата, където светлината на многобройните окачени по верандите фенери се бореше с настъпващата вечерна тъмнина, се вдигна необичаен шум. Разнесоха се силни пронизителни викове и се чуваха припрените стъпки на множество тичащи хора.

Излязохме навън пред входа. По-голямата част от тълпата беше вече отминала, но все пак се появихме навреме, за да забележим някакъв бягащ бързо като заек човек, преследван от тълпата с голямо настървение.

В бързината ни пенснето беше паднало от носа на Рафли. То висеше сега върху жилетката му на своя черен копринен шнур.

— Чарли!

— Сър Джон!

— Знаеш ли кой беше този човек?

— Не.

— Калади.

— А-а…!

— Да, съвсем сигурно беше той. Познали са го и са решили пак да го заловят.

— Невъзможно е да е бил той.

— Защо?

— Защото несъмнено щеше да потърси убежище тук при нас.

— Pshaw! Този добър човечец просто не е искал да ни докара тук преследвачите си, които несъмнено щяха да ни досаждат.

— Това би означавало да притежава прекалена деликатност и такт, за да постъпи така, само защото някога си се погрижил за него. Та нали знае, че в случая животът му е поставен на карта!

— Животът му? Ти какво си въобразяваш? Я не се заблуждавай, Чарли! Калади е не само най-добрият плувец, но е и най-издръжливият и добър бегач, когото познавам. Няма да им позволи да го хванат. Но въпреки всичко той се нуждае от помощта ми и затова ей сега ще отида при мюдюрина. Ще дойдеш с мен, нали?

— Разбира се!

Върнахме се обратно в стаята, за да вземем шапките си, а и стола-чадър-лула на сър Джон, но все още не бяхме успели да посегнем към въпросните предмети, когато чухме как вратата зад нас се отваря и вътре се вмъкна Калади, който едва си поемаше дъх, а потта се стичаше по цялото му тяло.