Карл Май - Край Тихия океан

— Този човек е бил твой слуга? Значи затова познава сигнала ти, а?

— Така е. Впрочем, той трябва да е извършил нещо дяволски лошо, защото обикновено тези околийски управители оставят всеки местен туземец да се измъкне, стига само това да е някакси възможно. Та нали в крайна сметка и самите те са сингалци! Виж, вързаните ръце изобщо не му пречат, защото плува по гръб. Насочва се право към фара!

Иначе толкова мълчаливият англичанин изведнъж се беше оживил извънредно много. Следеше с голямо напрежение всяко движение на плувеца, размахваше ръце във въздуха, сякаш така можеше да му помогне и непрекъснато даваше обяснения, които изглежда смяташе за необходими.

— Какви тласъци прави само! Колко бързо се придвижва напред! По дяволите, онази сган го преследва! Но преди войниците да успеят да изминат заобиколния път от скалите до фара, той отдавна вече ще е тук. Познавам го. Миналата пролет заедно с него преплавахме през Калина-Ганга, през Калу-Ганга, че даже и през буйната придошла Махавели.

— С какво се занимаваше преди да постъпи на служба при теб?

— Беше най-ловкият ловец на бисери из плитчините на Негомбо и само за да ми угоди се отправи с мен към вътрешността на страната. Веднага го познах и сега ще го спася.

— Как? Ако действително е извършил тежко престъпление, ще е невъзможно.

— Невъзможно ли? Ти не познаваш тази шантава страна и този още по-шантав народ, Чарли. Аз съм сър Джон Рафли от Рафли-Касъл в добрата стара Англия и ми се иска да видя мюдюрина, който ще се осмели да се разправя с мен! Ето, Калади достигна вече брега. Цяло щастие е, че наблизо нямаше акули, иначе с тези вързани ръце лошо му се пишеше. Ела, Чарли, нека го пресрещнем! Той ме позна и тича право насам.

Наистина така беше. След като стъпи на сушата, Калади бързо се затича към платформата, върху която се издигаше стройният стълб на желязната кула. Пъргаво слязохме по тесните стъпала и долу се сблъскахме с него.

— Вишну да те благослови, сахиб — поздрави той, останал без дъх. — Бях близо до смъртта. Искаха да ми вържат и краката, както и да закрият очите ми с парче плат. Но ти си раджа, господар, махараджа, велик и могъщ господар, и сигурно ще спасиш Калади, твоя верен слуга!

— Well, ще те спася — отговори Рафли, като извади ножа си, преряза въжетата от лико, с които беше вързан сингалецът. — Какво престъпление си извършил?

— О, нищо, сахиб, почти нищо. Но моят крис се оказа твърде остър и прониза малко по-надълбоко сърцето на един човек.

— Murderer! [236] Убиец! Б. пр. Мътните го взели, човече, та това е малко повече от нищо! Уби ли го?

— Да, мъничко.

— Какъв беше той?

— Китаец.

— Само китаец? Това не е толкова зле! И какво ти направи, че грабна камата?

— Дойде и поиска да отвлече Молама, цветето и щастието на моя живот.

— Fudge! [237] Глупости Б. пр. Щастието на твоя живот! Глупости! Измежду сто щуротии, вършени от хората, за деветдесет и девет са виновни тези проклети фусти! Любовта е най-коварната илюзия, рожба на въображението ни, която познавам, и вече е лишила от разум милиони хора. Но се надявам, че тази баня е поохладила страстите ти. Знаеш ли къде е хотел «Мадрас»?

— Че как да не го знам, сахиб! Нали ти на два пъти живя там.

— Пак съм отседнал в него. Ето че преследвачите ти идват. Засега се скрий! След час ме потърси в хотела!

— О, добри ми господарю, как да ти благодаря? Върна ми живота и сега ще мога пак да видя Молама, утехата на моите очи! Дано всеблагият Вишну да те възнагради!

— Look out, [238] Внимавай! Б. пр. обеснико, иначе ще те заловят!

Калади се втурна към другия край на платформата, спусна се долу и в следващия миг изчезна в бамбуковия гъсталак.

И беше крайно време, понеже войниците бяха вече наблизо, а насам бързо се носеше и многочислена тълпа, чието внимание бе привлечено от тази необикновена сцена. Донякъде бях загрижен за изхода на тази история, ала Рафли посрещна с обичайното си хладнокръвие и безразличие техния предводител, който скоро се изправи пред нас.

— Къде е Калади, който ни избяга? — попита цейлонецът.

— Какво искаш от него?

Човекът се стъписа от грубия му заповеднически тон, който явно не беше очаквал, защото смяташе, че е в пълното си право.

— Искам да го заловя.

— Ами търси го тогава!

— Ти знаеш къде е.

— Ха, тъй ли мислиш?

Пенснето отново се плъзна напред до самия връх на носа му. Джон Рафли взе да подръпва краищата на бакенбардите си и се изсмя, от което ясно разбрах, че тази сцена му доставяше голямо удоволствие.