Карл Май - Край Тихия океан

И всичко това бе потънало в омайващите аромати на юга. Слънцето се канеше да се потопи в морските вълни и обсипваше искрящата водна шир с пурпур и злато. Това беше такъв миг, който на човек му се иска да продължи часове.

До мен се беше облегнал сър Джон Рафли. Той не забелязваше абсолютно нищо от заобикалящата го прекрасна гледка. Разкошните мастилени цветове, в които искреше и пламтеше небето, кристалните води на океана, пронизани от слънчевите лъчи, освежителните благоухания на постепенно разхлаждащия се въздух, както и пъстроцветното оживление на ширналия се пред очите ни тъй красив Божи свят му бяха във висша степен безразлични. Всичко това не биваше да се одързостява нито за миг да приковава неговото внимание, нито да влияе на неговите чувства. И защо ли? Странен, излишен въпрос! Че какво ли беше всъщност този Цейлон в неговите очи? Просто един остров с някакви хора, с някакви животни и някакви растения, заобиколен от вода, която не ставаше дори за миене или пране, а да не говорим за приготовлението на чай. Че какво остава тогава? Съвсем сигурно няма да е нещо забележително или чак толкоз хубаво! Какво ли е Поен дьо Гал в сравнение с Хъл, Плимът, Портсмът, Саутхемптън или пък Лондон! Какво ли представлява губернаторът в Коломбо в сравнение с кралица Виктория, кралица на Англия, Ирландия и Шотландия! Какво ли е Цейлон пред Великобритания и нейните колонии! И какво ли е изобщо целият свят пред Рафли-Касъл, където беше роден сър Джон?

Добрият достопочтен сър Джон бе един стопроцентов англичанин. Като собственик на безмерно богатство, той никога не беше и помислял да се ожени и бе един от онези затворени и мълчаливи британци, които се завират и в най-отдалечените кътчета на земното кълбо, с безкрайно хладнокръвие и безразличие преживяват най-опасни приключения и най-сетне уморени и преситени се завръщат в родината си, за да могат вече като членове на някой прочут пътешественически клуб с пълно право да подхвърлят едносрични забележки за своите отминали преживявания. Той бе толкова голям чудак, че само в редки случаи високият кокалест англичанин представляваше поносима компания. Обаче сър Джон Рафли имаше добро сърце и то бе винаги готово да компенсира и големите, и малките чудатости, към които той проявяваше такава склонност. Изглежда за него бе немислимо да се развълнува. Сър Джон се оживяваше само тогава, когато му се предлагаше възможност да сключи някой облог. Манията за обзалагане беше единствената му страст, при условие, че при него изобщо можеше да се говори за страст и действително би било цяло чудо, ако някой път той пропуснеше подобен изгоден случай.

След като бе обиколил всички страни по Божия свят, сър Джон най-накрая беше пристигнал в Индия, чийто генерал-губернатор бе негов роднина, и я беше пребродил във всички възможни посоки. Беше посетил вече няколко пъти Цейлон и по поръчение на своя роднина беше дошъл пак тук, за да предаде важни документи на местния губернатор. Бяхме се запознали в хотел «Мадрас» и аз се бях присъединил към него, защото опитът, познанията, а и връзките му можеха да ми бъдат от голяма полза. По онова време в онези далечни страни от немските представителства имаше още много да се желае, а компанията на един англичанин, чието правителство умееше енергично и настоятелно да се застъпи за поданиците си по всички краища на света, можеше да е само изгодна за мен. Лека-полека ние се бяхме сближили и духовно и макар че никога не му се беше удало да ме накара да сключа и най-малкия облог с него, все пак сър Джон ме беше обикнал толкова, че проявяваше към мен кажи-речи братска привързаност.

И ето че сега, безчувствен към всичките природни красоти около нас, които ме опияняваха, той се беше облегнал до мен, втренчил събраните си очи с такава настойчивост в златното си пенсне, кацнало върху самия край на дългия му нос, сякаш се мъчеше да направи някакво епохално потресаващо откритие по своя зрителен инструмент. Наблизо беше облегнал своя чадър, който използваше и при дъжд, и при слънце. Той беше толкова изкусно изработен, че можеше да служи и като бастун, и като сабя, като столче, лула и далекоглед. Тази единствена по рода си рядкост му беше подарена от Травълър-Клъб, Лондон, Ниър Стрийт 47 като почетен спомен. Той никога не се разделяше с нея и не би я разменил дори срещу всичките съкровища на света. Тази chair-and-umbrella-pipe, [230] Стол-чадър-лула. Б. пр. както сам я наричаше, му беше почти също тъй скъпа и любима, като неговата разкошно обзаведена и бърза малка парна яхта, хвърлила котва долу в пристанището, която беше поръчал да му направят за неговите лични нужди в световноизвестните корабостроителници на Грийнок край Клайд, защото винаги и във всичко бе свикнал сам да си бъде господар и не желаеше да зависи от заповедите на който и да било капитан.