Карл Май - Край Тихия океан

— Бог да те възнагради за всичко, което правиш за мен!

Малко по-надолу намерихме двата паланкина, с които ни бяха докарали на идване. Носачите ги бяха зарязали, когато бяха чули вика на своя предводител.

— Хайде, кептън, нека натоварим клетницата на едната носилка. Така ще ни е по-удобно.

— Well, елатенг, мистрес. Ние щенг ви отнесемонг до доманг ви с тозинг паланкинунг!

Тя се качи на носилката, Търнърстик се хвана отпред, а аз отзад и така започнахме да се придвижваме значително по-бързо. Тръгнахме да заобикаляме града и тъкмо се канехме да свърнем към познатата ни вече лятна резиденция, когато срещу нас се зададе някакъв мъж. .

— Кои сте…?

Той не доизрече въпроса си. Беше фи-минг-дзу, който ни позна и мигновено изчезна в бамбуковия гъсталак.

— Чарли, пусни носилката, трябва да хукнем подир него! — извика ми капитанът.

— Остави го засега намира, кептън! Все ще си разчистим сметките с него! — отвърнах аз.

Продължихме по пътя си и скоро се озовахме пред градината на лятната резиденция. Стори ми се, като че току-що някакъв човешки силует се прехвърли през оградата и щом ни забеляза, побърза да се притаи в храсталака.

— Спри! — наредих на капитана щом стигнахме до въпросното място.

Сложихме паланкина на земята. Приближих се до оградата. Наистина, там се беше сгушил някакъв млад човек, който ще, не ще, трябваше да се изправи.

— Какво търсиш тук?

— Разхождам се.

— Добре правиш, защото нощта е хубава и топла. Кой си ти?

— Защо питаш?

В този момент ми хрумна една мисъл.

— Ако си синът на пао-чинг, кажи ми! Аз съм твой приятел.

— Мой приятел ли? Наистина съм човекът, когото ти спомена, но не те познавам.

— Киунг все още ли е в градината?

— Какво искаш от нея?

— Побързай да отидеш при нея и й кажи да ни отвори! Доведохме майка й.

— Майка й? Истината ли казваш?

— Да, аз съм тук! — разнесе се глас откъм паланкина.

Човекът бързо се прехвърли обратно през оградата. Той беше любимият на Киунг и се беше опитал да се срещне с нея.

Отново вдигнахме носилката и заобиколихме къщата. Не се наложи да чакаме дълго пред входа. Отвориха ни. Майката слезе от паланкина и дъщеря й я посрещна с шумен изблик на радост.

Дръпнах настрана любимия на Киунг и му казах:

— Може би Киунг и майка й са заплашени от опасност, но баща ти е човек с власт и влияние. Закриляй ги!

— Къде намери майка ми? — попита ме девойката, сияеща от щастие.

— Не ти ли казах, че Богът на твоята майка е могъщ и че ще ти я върне? Служи му така, както обеща! Останалото ще ти разкаже тя самата.

— Защо днес се скарахте с баща ми и защо си тръгнахте тъй бързо?

— И това ще узнаеш. А сега дай на майка си вода и храна и ни заведи в стаята на баща си!

— Сами се качете горе. Тя се намира до помещението, където бяхме по обед и е осветена. Къде е татко?

— По-късно ще научиш!

Изкачихме се по стъпалата и скоро се озовахме във въпросната стая. На масата се намираха нашите револвери, часовниците, както и цялата ни останала собственост. Все още бяхме заети с прибирането на всички тези предмети, когато долу се разнесе силен глас:

— Кой дойде в този паланкин?

— Моята майка — отвърна Киунг.

— Кой я доведе?

— Двамата куанг-фу, които бяха поканени днес у нас.

— Те убиха баща ти! Освободиха се заедно с майка ти, а после го блъснаха в Лунг-кой. Сега трябва да умрат. Къде са?

— Горе.

Чухме стъпки на много хора по коридора. Отвън се вдигна врява и когато угасих светлината и пристъпих до прозореца, видях, че към къщата се приближаваше голяма тълпа откъм града. Начело на множеството вървеше фи-минг-дзу.

А човекът, чийто силен глас достигна до нас отдолу, беше джиахурът. Ето защо казах на Търнърстик:

— Кептън, побързай, трябва да бягаме! Изглежда, че тук има повече лунг-ийн, отколкото почтени хора, а и не можем да разчитаме на справедливост!

— Да бягаме ли? От тези хора? — презрително попита той.

— От тази многочислена тълпа, би трябвало да кажеш! Напред, преди да е станало твърде късно!

Избутах го навън в коридора и грабнах някаква дълга дреха, закачена на стената. Затичахме се към онази страна на сградата, която гледаше към двора и където все още не се мяркаше жива душа.

— Давай, ей оттук, през прозореца!

— Не мога да скоча, Чарли!

— Ти само го прекрачи и увисни навън. После се хвани за тази дреха и се спусни като по въже! Аз ще я държа здраво.

Като моряк Търнърстик умееше да се катери много добре. Само след минута беше вече на двора. Скочих подир него.