Карл Май - Край Тихия океан

Поклатих глава.

— Тогава ще отидете право в Лунг-кой-сианг и там най-мизерно ще пукнете от глад и жажда. Решавай! Озовете ли се веднъж в «еркера», ще бъде вече късно. Кианг-лу знае какво да направи, за да не може никой да го издаде!

Отново поклатих глава.

— Добре, тогава нека куъи [225] Злите духове. Б. нем. изд. те отнесат при чют-гур, при дявола!

Той изсвири с уста и веднага се появиха четирима души, които ни сграбчиха и ни завлякоха на двора. Там ни натовариха на два паланкина и ни понесоха.

Пътят ни водеше около градчето и после в посока на клисурата, която бях изкачил сутринта. Носиха ни чак до горния й край, но там, откъдето започваше остроръбестата скала, ни извадиха от паланкините и под мишниците ни прекараха въжета. Междувременно Кианг-лу започна да се изкачва сам пред всички. Несъмнено мястото, където бе скрита стълбата, беше само негова тайна и той не желаеше тя да бъде разкрита. След като вече не се намирах в носилката, забелязах, че освен от джиахура, бяхме придружавани от още шестима мъже.

С помощта на въжетата те започнаха да ни влачат нагоре. Когато се озовахме в подножието на «еркера», Кианг-лу беше облегнал вече стълбата до скалата. Докато той се изкачваше нагоре заедно с хората си, джиахурът остана при нас и ни заговори:

— Загубени сте! Ето ви нещо за сбогом!

С тези думи той ни тегли по няколко здрави ритника. После спуснаха въжета, с чиято помощ бяхме издърпани.

Щом стигнахме горе, Кианг-лу извади парцала от устата ми.

— А сега кажи ми за последен път дали ще ми се подчиниш!

— Не! Няма да ти се подчиня, а ще те накажа!

— Ще ме накажеш ли? Та ти вече си мъртъв. Там долу ще си намериш компания и от нея ще разбереш какво значи да се опиташ да предадеш Кианг-лу. Върви по дяволите!

Спуснаха ме пръв, а после издърпаха въжето.

— Кой дойде тук? — попита женски глас.

— Една жертва на Кин-дзу-фо. И на мен също ми е писано да умра тук от глад и жажда. Искаш ли да спасиш себе си, мен, а и дъщеря си?

— Та нима бих могла?

— Можеш. Днес ти хвърлих тук един нож. Вързана ли си?

— Ти ли беше? Не, не съм вързана.

— Побързай, вземи ножа и срежи въжетата ми!

С треперещи ръце тя направи каквото й казах и преди още капитанът да се беше озовал долу при нас, аз се почувствах вече свободен. Незабавно претърсих помещението. То беше толкова ниско, че можех да пълзя само на колене. В него имаше място само за четири-пет души. Входът беше съвсем отвесен и то толкова широк, че не беше възможно човек да се изкатери нагоре, опирайки се на крака и ръце по маниера на коминочистачите. Навярно поради това обстоятелство Кианг-лу беше убеден, че никой не можеше да избяга от този затвор.

Ръцете и краката ми бяха напълно дееспособни, нещо, което едва ли щеше да е така, ако ме бяха вързали индианци.

— Дай ми ножа! — помолих жената.

Взех го от ръката й и преди още полюшващият се във въздуха капитан да беше стъпил на земята, успях да прережа стягащите го въжета. Отгоре пак изтеглиха дебелото въже.

— Кептън, давай бързо обратно нагоре! — прошепнах аз.

— Гръм и мълния! Отгде го взе този нож? Остави ме първо малко да си поема дъх! И как ще се изкачим?

— За един човек тази шахта е твърде широка, но двама ще се оправят. Ще опрем гърбовете си здраво един в друг и лека-полека с крака и ръце ще се изтикаме нагоре.

— Туй ще ми се удаде по-лесно от планинарството, понеже много ми прилича на катерене по мачта. Вече си отдъхнах. Хайде, Чарли, побързай да не ни избягат! Край на палячовщините. Сега става сериозно.

— А мен ще ме спасите ли? — боязливо попита жената, щом забеляза, че се каним тъй скоро да си вървим.

— Не се тревожи, ще те измъкнем оттук! — успокоих я аз.

Прилепили здраво гърбовете си един в друг, ние се закатерихме бавно нагоре. Бяха ни взели оръжията, но разполагах с ножа си. Все пак се придвижвахме по-бързо, отколкото бях очаквал от капитана.

— А сега, колкото е възможно по-тихо! — подхвърлих на Търнърстик, когато се озовахме на някакви си две-три педи от горния край на «комина».

Съвсем безшумно подадохме глави и се измъкнахме навън. Изправил гордо глава и с гръб към нас Кианг-лу стоеше сам на платформата и изглежда с интерес наблюдаваше светлия лунен пейзаж, разкрил се пред очите му отвъд пропастта.

— Да го блъснем долу! — прошепна ми капитанът.

— Не, това би било подло убийство. Ей тук са оставили въжето. Ще го вържем и след като измъкнем жена му, ще го свалим долу. После ще го предадем на властите.