Матю Райли - Храмът на инките

Уилям светкавично реагира. Като заслони очи от хвърчащата във всички посоки кал, той премести тежестта си и полетя надолу по склона.

Скалният перваз се приближаваше към него. Рейс видя бездната, видя черния вертолет, ала се спускаше прекалено бързо. Още преди да разбере какво става, той се озова във въздуха на сто метра над дъното на кратера.

В последния момент протегна ръка и се хвана за ръба на перваза.

Полетът му рязко спря и той увисна над пропастта!

Въздушното течение от перките на хеликоптера притисна надолу бейзболната му шапка. Рейс прехвърли върху перваза свободната си ръка, ръката, в която все още държеше автоматичната си пушка, и започна да се изтегля нагоре.

„Каквото и да правиш, Уил, не поглеждай надолу.“

Той погледна надолу.

Отвесната стена на кулата изчезваше в мрака под него. Дъждът сякаш се вливаше в нея, потъвайки в гъстата сива мъгла.

С тежко пъшкане Рейс опря лакти върху ръба на перваза, покатери се върху него и вдигна очи, за да види Ван Люън — преметнал през рамо Кокрън — който бързаше към дърветата надясно.

Видя и нацистите, две групи от по шест души — всички въоръжени с G–11 — от двете страни на храма.

Те забелязаха идола, който лежеше по средата на стръмния кален склон.

Войниците бързо се разгърнаха и заеха отбранителни позиции, а един от тях предпазливо се заспуска странично надолу, за да вземе камъка.

Нацистът стигна до идола. И го вдигна.

Рейс може би щеше да изругае.

Ала нямаше такава възможност. Защото точно в този момент един от немците го видя — полуувиснал на перваза и вперил в тях уплашените си очи.

Те едновременно насочиха автоматите си към него и преди да натиснат спусъците, Рейс направи единственото пешо, което му хрумна.

Пусна се.

Падаше.

Бързо.

Покрай стената на скалната кула.

Неравната каменна повърхност летеше край него с невероятна скорост. Той погледна нагоре и видя смаляващия се в сивото небе перваз.

Мислите му препускаха.

„Не мога да повярвам, че го направих! Спокойно, спокойно, направи го, защото знаеше, че можеш да се спасиш.

Точно така.“

Докато падаше, той светкавично завъртя пушката си в ръце.

„Няма да умреш.

Няма да умреш.“

Опита се да си спомни как Ван Люън бе изстрелял куката си над бездната. Беше натиснал втори спусък, разположен под цевта на оръжието.

Продължаваше да пада.

Рейс отчаяно потърси втория…

Ето го!

Бързо вдигна пушката и се прицели в отдалечаващия се връх на кулата. После натисна втория спусък.

Сребристата кука с пронизително съскане излетя от гранатохвъргачката и челюстите й с остро изщракване се разтвориха.

Уилям стремглаво падаше в пропастта.

Куката прелетя над ръба на перваза.

Той с всички сили стисна пушката си, затвори очи и зачака — зачака въжето да се опъне или да падне в езерото на дъното на кратера.

Въжето се опъна.

Рейс рязко спря.

Чувстваше се така, като че ли ръцете му току-що са били изтръгнати от ставите, ала някак успя да задържи пушката.

И отвори очи.

Висеше на тридесетина метра под върха на скалната кула.

Той остана неподвижен в продължение на половин минута, като дишаше тежко и клатеше глава. Горе не се виждаха нацисти. Трябва да бяха напуснали склона, веднага щом го бяха видели да пада.

Уилям облекчено въздъхна. После се зае със задачата да се изтегли горе.

Използвайки войнишкия си нож като мачете, Ван Люън си пробиваше път през гъсталака.

Преди секунди бе видял нацистите да взимат идола и сега отчаяно се опитваше да стигне до въжения мост преди тях.

Той се намираше в южния край на кулата. Двамата с ранения Кокрън се насочваха натам, като заобикаляха откъм югозапад.

Немците минаваха напряко през площадката и по каменното стълбище.

Сержантът отмести последния клон и видя моста, величествено увиснал над бездната между кулата и пътеката в стената на кратера.

До него оставаха петнадесетина метра. И в този момент десетината нацистки войници, които ги бяха нападнали при портала, вече го пресичаха.

По дяволите, помисли си Ван Люън, бяха го изпреварили!

Той погледна един от немците, който тъкмо стъпваше на пътеката от отсрещната страна на пропастта. В ръцете му имаше нещо — нещо увито в дрипав лилав плат.

Идолът.

Мамка му.

И тогава нацистите направиха онова, от което най-много се страхуваше Ван Люън — онова, което бе възнамерявал да направи самият той, ако беше стигнал пръв.

Отвързаха моста и го оставиха да падне.