Матю Райли - Храмът на инките

Пушката тежеше в ръката му и той неловко я притискаше към гърдите си. Стъпките му вдигаха пръски вода.

Внезапно от мъглата надясно се появи гигантска котка, изправи се в целия си ръст пред него и…

Бум!

Главата й се пръсна и тя се строполи като камък. Краката й диво подритваха в калта.

Без да забавя ход, Рейс прескочи животното и обърна глава. Видя Шрьодер, застанал на отворения люк на БТР-а и притиснал към рамото си М–16.

Продължи да тича.

След минута от мъглата изплува цепнатината в платото. И в този момент зад него се разнесоха викове на немски.

— Achtung! 16 16 Внимание! Б.пр.

— Schnell! Schnell! 17 17 Бързо! Бързо! Б.пр.

Изведнъж някъде зад себе си чу гласа на Наш.

— Бързо, Рейс! Зад вас са! Насочват се към храма!

Уилям се вмъкна в цепнатината.

Влажните каменни стени се понесоха от двете му страни.

И внезапно се озова в огромния кратер, в средата на който се издигаше високата колкото небостъргач скална кула. Основата й беше обвита в призрачна сивкава мъгла.

Без да губи нито миг, той се затича по извитата пътека.

Рене Бекер плахо надзърташе през тесните прозорци на бронетранспортьора.

В селото имаше тридесетина нацисти. Всички носеха супермодерни бойни униформи — керамични бронирани жилетки, леки тактически каски и, разбира се, черни маски. И се движеха решително като отлично обучена десантна група.

Един от тях застана в средата на главната улица и си свали каската. После смъкна черната си маска и се огледа наоколо.

Очите на Рене се разшириха.

Макар че хиляди пъти бе виждала снимката му, когато го зърна от плът и кръв, кожата й настръхна.

Тя веднага позна сресаната напред коса и тесните като цепки очи; И лявата длан с липсващ безименен пръст.

Хайнрих Анистазе.

Без да каже нито дума, Анистазе посочи с два пръста към БТР-а.

Десетина от хората му вече бяха притичали покрай бронираната машина, за да се отправят по пътеката към цепнатината и храма.

Сега натам се насочиха още шестима войници, докато останалите дванадесет заеха отбранителни позиции около селото.

Двама мъже останаха настрани да пазят заглушаващото устройство на нацистите.

Големият колкото раница уред се наричаше „импулсен генератор“ и заглушаваше радиосигналите, като излъчваше контролиран електромагнитен импулс — ЕМИ.

Електромагнитните импулси смущаваха всички уреди с процесори — компютри, телевизори, комуникационни системи. Те се наричаха „неконтролирани“ ЕМИ. Като контролираха честотата на импулса обаче и като използваха друга честота за собствените си радиостанции, нацистите можеха да заглушават радиосистемите на врага си.

И в момента правеха тъкмо това.

Когато шестимата нацисти стигнаха при бронетранспортьора, всички люкове и прозорци бяха затворени.

Затаили дъх, Наш, Шрьодер и Рене седяха свити в ъглите.

Щурмоваците не губиха време.

Те приклекнаха под голямата бронирана машина и започнаха да поставят експлозиви.

Рейс тичаше по пътеката.

Мускулите му се напрягаха, сърцето му бясно туптеше.

Стигна до въжения мост. Прекоси го. Продължи по каменното стълбище, което водеше към храма.

Промъкна се през папратовите листа и внезапно се озова на площадката пред портала.

Нямаше никого.

Не се виждаше нито животно, нито човек.

Обгърната в мъгла, вратата зееше отворена. Стъпалата, които се спускаха надолу, тънеха в мрак.

„Не влизай в никакъв случай.

Вътре дебне смърт.“

Рейс вдигна пред себе си пушката, включи монтираното на цевта фенерче и предпазливо се приближи до портала. Застана на прага — заобиколен от ужасните релефи на рапи и надаващи предсмъртни викове хора — и впери очи в тъмнината.

— Ван Люън! — прошепна той. — Ван Люън! Там ли сте?

Никакъв отговор.

Несръчно насочвайки оръжието напред, Рейс заслиза по стъпалата.

И тогава чу отговора.

Бавно, протяжно ръмжене някъде от самата вътрешност на храма.

Той още по-здраво стисна пушката, затаи дъх и продължи надолу.

Десет стъпала и се озова в мрачен каменен проход, които описваше широк завой надясно.

В стената видя малка ниша и насочи лъча на фенерчето си натам.

От нишата се зъбеше скелет.

Задната половина на черепа му бе смачкана навътре, една от ръцете му липсваше и челюстите му бяха разтворени, сякаш в замръзнал ужасен вик. По него висяха останките от стара кожена дреха.

Рейс уплашено отстъпи назад.

И тогава забеляза онова, което висеше на шията му. Трябваше да се наведе напред, за да може да го види по-добре.