Матю Райли - Храмът на инките

Изпод голямата осемколесна машина изригна огнено кълбо, което я повдигна на три метра над земята и я завъртя във въздуха. Бронетранспортьорът тежко се стовари на едната си страна.

Светът вътре полудя.

Когато разбраха какво ги очаква, Наш, Рене и Шрьодер бяха закопчали предпазните ремъци на седалките си и се бяха приготвили за взрива.

И сега висяха перпендикулярно на земята.

Ала най-важното бе, че БТР-ът беше издържал.

Засега.

Дъги Кенеди боязливо надникна от покрива на цитаделата.

На равни разстояния един от друг в сивкавата мъгла стояха десетина нацистки командоси, насочили напред своите G–11.

Той бе видял взривяването на бронетранспортьора и благодареше на Господ, че нацистите не знаят за хората в крепостта. Стените й нямаше да устоят на такава страшна експлозия.

После внезапно чу викове — някой лаеше заповеди на немски.

Дъги не знаеше много немски и не разбра повечето думи. После обаче долови нещо, което му беше познато: „das Sprengkommando“.

Той се вцепени. И рязко се обърна, за да види, че четирима нацистки командоси тичат по посока на реката в отговор на заповедта.

Въпреки скромните си познания по този език, по време на службата си в едно ракетно поделение на НАТО край Хамбург бе усвоил поне най-често използваните немски военни термини.

Един от тях беше „das Sprengkommando“.

Група за унищожаване.

От прикритието на портала Ван Люън стреля с гранатохвъргачката си. Секунда по-късно сред дърветата край позициите на нацистите се разнесе взрив и наоколо се посипаха листа и кал.

Сержант! — извика Кокрън.

Какво?

Ако продължаваме така, ще ни очистят! Те са много повече! Ще изчакат, докато ни свършат боеприпасите, и тогава ще попаднем в капан! Трябва да бягаме!

— Какво предлагаш? — попита Ван Люън.

— Ти си сержантът, не аз — отвърна Кокрън.

— Добре тогава. — Ван Люън се намръщи и се замисли за миг. — Единственият начин да се измъкнем оттук е да минем по въжения мост, нали така?

Да.

Тогава някак трябва да стигнем дотам… Да.

— Предлагам да заобиколим зад храма и да се спуснем до ръба на кулата. После ще се промъкнем през гъсталака до моста. Когато минем оттатък, ще отвържем моста и ще оставим копелетата на върха.

— Звучи добре — каза Райкарт.

— Тогава да действаме — рече Ван Люън.

Зелените барети се приготвиха да напуснат входа на храма. Рейс реши просто неотлъчно да ги следва — каквото и да правеха.

— Добре… — провлачи Ван Люън. — Хайде!

Четиримата се втурнаха под дъжда, като обсипаха враговете си с дъжд от куршуми.

Нацистите залегнаха сред дърветата.

Сержантът и Райкарт първи завиха зад ъгъла.

Секунди по-късно заобиколиха задния ъгъл и се озоваха на познатата на Рейс каменна пътека със странния кръгъл камък.

Разкаляният склон под тях стръмно се спускаше на петнадесетина метра и завършваше с тесен скален перваз, който образуваше ръба на кулата — и който гледаше над сто метровата бездна. Наляво обаче имаше група дебели дървета. И тъкмо в тази посока се намираше въженият мост.

Кокрън и Рейс последваха другите. Двамата веднага видяха стръмния склон.

— Май ще се окаже по-трудно, отколкото очаквахме — каза на Ван Люън ефрейторът.

В този момент, като акула, изплувала от океанските глъбини, от мъглата под скалния перваз се издигна немският хеликоптер и спря точно пред четиримата американци. Страничните му картечници оглушително тракаха.

Всички се хвърлиха на земята.

Текс Райкарт обаче закъсня. Куршумите безмилостно го прерязаха през гърдите и го задържаха изправен дълго след като умря. По мократа каменна стена зад него разцъфнаха кървави петна с форма на звезди.

Получил две рани в крака, Бъз Кокрън мъчително извика. Рейс тежко падна в калта — невредим — и запуши ушите си с длани, полуоглушал от грохота на картечниците. Ван Люън просто безстрашно откри огън по хеликоптера, докато накрая пилотът рязко зави и тялото на Райкарт се строполи по очи на земята.

За нещастие идолът бе в ръцете му.

Правоъгълният камък се изхлузи от пръстите му и заподскача по стръмния склон… към ръба.

Рейс пръв го видя.

— Не! — ахна той, хвърли се напред, падна по корем и се запързаля по калта след него.

— Професоре! — извика Ван Люън. — Чакайте, не… Ала Уилям вече стремглаво се носеше след идола.

Три метра.

Два метра.

Един метър.

Внезапно хеликоптерът се завърна, отново откри огън и в калта между Рейс и идола се появиха дупки от куршуми.