Матю Райли - Храмът на инките

Габи Лопес почти се беше измъкнала през десния прозорец. Вътре оставаше само Уилям.

Докато отчаяно й помагаше да излезе обаче, чу ужасяващо металическо скърцане.

Целият джип рязко се наклони надясно.

Отначало си помисли, че просто ги е блъснал друг кайман. Но не. Не, този път колата се бе обърнала странично. И се движеше. Движеше се…

По течението.

Господи, помисли си той.

Речното течение ги отнасяше!

— Сигурно сънувам — изпъшка Рейс.

В този момент усети ново, по-познато разтърсване. Един от кайманите пак се беше блъснал в левия прозорец.

— Хайде, Габи! — изкрещя Уилям.

Кайманът в предната част на джипа вече очевидно бе разбрал къде са жертвите му и тромаво се заизмъква назад, за да може да се прехвърли на задната седалка.

— Габи!

— Още малко… — разнесе се приглушеният отговор на археоложката.

— Побързай!

Изведнъж краката й изчезнаха и Лорън извика:

— Тя е при мен, Уил!

Рейс се хвърли към прозореца, провря главата си навън и видя, че двете жени стоят на покрива над него.

Те бързо се наведоха, хванаха го за ръце и го изтеглиха при себе си — по-малко от секунда преди кайманът да се промъкне отзад и да затвори челюсти само на милиметри от краката на Уилям.

Наш, Коупланд и шестимата американски войници седяха оковани в белезници в напълно безопасния БТР и наблюдаваха кошмара навън, когато плъзгащата се странична врата ненадейно се отвори и вътре нахлуха вятърът и дъждът.

Двама мокри до кости немци се вмъкнаха в машината и изведнъж в БТР-а отново настъпи тишина.

Наш и другите просто ги гледаха.

Мъж и жена.

И двамата подгизнали, и двамата покрити от глава до пети в кал. Носеха цивилни дрехи, дънки и бели тениски, но на хълбоците им висяха черни кобури от изкуствена кожа с компактни пистолети Глок–18.

Мъжът беше едър, силен наглед и широкоплещест, жената — дребна, но атлетична, с къса изрусена коса.

Без да губи време, немецът отиде при американците и започна да отключва белезниците им.

— Вече не сте пленници — каза на английски той. — Сега всички сме в едно и също положение. Хайде, трябва да спасим колкото можем повече от другите.

Рейс, Лорън и Лопес стояха на покрива на джипа, докато течението бавно отнасяше заклещената в хеликоптера кола.

В този момент Уилям видя паянтовия дървен кей на десетина метра от тях. Като че ли щяха да минат точно край него.

Това беше единственият им шанс.

Джипът и хюито отново се наклониха и още повече потънаха във водата. Покривът бе на тридесетина сантиметра над повърхността, хеликоптерът — малко по-високо. Ала с всеки изминат метър потъваха с по няколко сантиметра.

Опасността беше реална.

Съвсем реална.

Още един метър.

Кайманите започнаха да се приближават.

Осем метра преди кея водата заля покрива на джипа под краката им. Тримата се прехвърлиха върху хюито.

Пет метра.

Бързо потъваха.

Рейс погледна към брега.

Сега селото пустееше. Тук-там по главната улица се плъзгаха котешки сенки. Нямаше и следа от хора.

И тогава забеляза, че бронетранспортьорът е изчезнал.

Осемколесната подобна на танк машина с Наш, Коупланд и зелените барети не се виждаше никъде.

Ван Люън! — каза по микрофона си Рейс. — Къде сте?

— Тук съм, професоре.

— Къде?

— Двама немци отвориха БТР-а и ни свалиха белезниците. В момента обикаляме селото и прибираме всички оцелели.

— Защо междувременно не се отбиете до кея? След трийсетина секунди?

Ясно, професоре. Идваме.

До кея оставаха три метра и водата вече напълно покриваше покрива на джипа.

Макар че стояха върху хеликоптера, щеше да им се наложи да стъпят върху колата, за да скочат на кея.

— Хайде, миличка, не потъвай — каза Уилям.

Два метра.

Покривът на джипа беше на петнадесет сантиметра под водата.

Един метър.

Тридесет сантиметра под повърхността.

Лорън прегърна през раменете замаяната Габи.

— Добре, слушайте — рече тя. — Първи сме ние с Габи. Уил, ти ни последвай. Съгласен?

— Съгласен.

Плаващият хибрид се приближи до кея.

В този момент двете жени скочиха от хеликоптера върху потопения покрив на колата и потънаха до коленете.

Две крачки и Лорън избута археоложката върху кея.

После се покатери и тя. Успя да изтегли краката си, само мигове преди два огромни каймана да се понесат във водата след нея, свирепо раззинали челюсти.

— Хайде, Уил! — извика тя.

Рейс се приготви да скочи върху покрива на джипа. Трябва да представляваше невероятна гледка — по дънки, тениска и бейзболна шапка, изправен върху полупотопен боен хеликоптер насред гъмжаща от каймани южноамериканска река.