Матю Райли - Храмът на инките

— Господи…

Гигантска котка — също като онази, която само преди минути беше излязла от храма.

Ала образът на малкия екран в джипа не можеше да се сравнява с истинския лик на звяра.

Той бе абсолютно ужасяващ.

Тичаше с ниско наведена глава и острите му уши бяха прилепнали назад. Могъщите му мускулести хълбоци го тласкаха към бягащата му плячка.

Движеше се с възхитителна котешка грация — онова поразително съчетание от равновесие, сила и бързина, типично за котките по целия свят.

Немският командос полагаше всички усилия, но нямаше шанс да се спаси. Той се опита да промени посоката си, да се скрие зад дърветата край пътеката. Ала котката беше прекалено гъвкава. Приличаше на бягащ леопард — копираше съвършено движенията на жертвата, завиваше наляво, отклоняваше се надясно, държеше ниско центъра на тежестта си и нито за миг не губеше равновесие.

Тя настигна нещастния немец, скочи отгоре му и… В този момент светкавицата угасна и пътеката потъна в пълен мрак.

Мрак.

Тишина.

И Рейс чу вик.

После нова светкавица освети речния бряг и когато видя сцената пред себе си, Рейс усети, че кръвта му се вледенява.

Гигантската черна котка беше възседнала тялото на командоса, навела масивната си глава над шията му. Тя рязко повдигна челюсти и с отвратителен разкъсващ звук изтръгна гръкляна на клетника.

При следващата ослепителна светкавица звярът триумфално изрева.

В продължение на цяла минута никой в джипа не каза нищо.

Накрая Уолтър Чеймбърс наруши мълчанието.

— Ние също не сме в безопасност.

И имаше право. Защото в този момент, в този страшен момент, от гъсталака край речния бряг изскочиха останалите черни котки и нападнаха всички хора наоколо.

Зверовете атакуваха от всички страни и напълно изненадаха Дитрих и хората му, глупаво събрани край монитора в средата на селото.

Котките изпълниха главната улица като прилепи, излитащи от ада, нахвърляха се върху войниците, събаряха ги на земята, преди те да успеят да реагират, и впиваха зъби в гърлата им.

Рейс не беше сигурен колко са тези чудовища. Отначало преброи десет, после дванадесет… петнадесет…

Господи.

Внезапно чу изстрели и се обърна. Двамата командоси, които Дитрих бе пратил да вдигнат западния мост, Хаселдорф и Крайгер, отчаяно стреляха по връхлитащите зверове.

Успяха да повалят две от страховитите котки, преди Другите просто да скочат отгоре им и да ги разкъсат.

Едно от животните стъпи върху гърба на Хаселдорф и изтръгна гръбначния му стълб. Друго захапа гърлото на Крайгер и му строши врата с отвратително хрущене.

В селото цареше хаос. Немците тичаха във всички посоки — към двата хеликоптера, към колибите, към реката — в отчаян опит да избягат от разярените котки.

— Качвайте се на хеликоптерите! — извика някой. — Качвайте се на…

Изрева двигател и Рейс се обърна. Витлата на вертолетите бавно се завъртяха.

Войниците се втурнаха към хеликоптерите, но те бяха прекалено малки — имаше място само за пилот и стрелец.

Първият „Апачи“ се издигна във въздуха, тъкмо когато един ужасен командос скочи на ската му и отвори вратата. Ала преди да успее да се покатери вътре, една от котките се хвърли след него, изблъска го и се вмъкна в кабината, размахвайки дългата си опашка.

След миг от прозорците плисна кръв и увисналият на три метра над земята хеликоптер сякаш полудя.

Той рязко се наклони надясно към другия „Апачи“ и шестцевната картечница под носа му внезапно обсипа селото с автоматичен огън.

Навсякъде полетяха трасиращи куршуми.

Предното стъкло на джипа се покри с паяжина от пукнатини.

Рейс инстинктивно се наведе. В този момент обаче видя, че от задната част на един от хюитата, завързан на речния бряг, избухват оранжеви искри от рикошети.

И тогава от ракетния отсек на обезумелия немски хеликоптер като фойерверки в небето се стрелнаха две ракети „Хелфайър“.

Едната улучи близка каменна колиба и я взриви, докато другата просто полетя по главната улица на Вилкафор, насочи се право към огромния хидроплан Ан–111 и изчезна през спуснатата товарна рампа.

Следващата секунда не се случи нищо.

И после гигантската машина избухна. Експлозията беше чудовищна. Стените на хидроплана се пръснаха. Той рязко се наклони наляво и започна да потъва в реката, като бавно се отдалечаваше по течението.

Междувременно хеликоптерът, който всяваше целия този хаос, продължаваше да се приближава към своя близнак. Вторият „Апачи“ отчаяно се опитваше да избяга, ала бе прекалено късно. Перките на първия се блъснаха в бързо въртящото се витло на втория и въздухът се изпълни с пронизително металическо стържене.