Матю Райли - Храмът на инките

Тряс!

Прозвуча като някакъв сблъсък.

Като нещо голямо, стоварило се върху мъжа на име Нилсон.

Разнесе се шум от боричкане, последвано от смразяващ крясък. И друг, безкрайно по-ужасен звук.

Рев, зловещ рев, мощен и гърлен, като на лъв.

Само че по-дълбок, по-свиреп.

Рейс отново погледна телевизора и се вцепени.

Видя го да изплува от мрака на портала.

От входа на храма се появи гигантско черно създание. Стомахът на Уилям се сви.

Защото в този момент разбра, че въпреки цялата си модерна техника, въпреки всичките си оръжия и егоистични желания да открият нов, фантастичен източник на енергия, хората на тази скална кула са нарушили един далеч по-прост закон на човешката еволюция.

Някои врати просто трябва да останат затворени.

Гюнтер Колб и другите десетина немци на върха на кулата просто благоговейно зяпаха звяра, застанал на портала.

Той бе великолепен.

Беше висок метър и половина, макар и застанал на четири лапи. Абсолютно черен, мастиленочерен от главата до опашката.

Приличаше на някакъв вид ягуар.

Гигантски черен ягуар.

Жълтите очи на огромната котка блестяха под лунната светлина и с косматите си гневни вежди, мускулести хълбоци и остри като ками зъби тя наистина приличаше на самия дявол.

И тогава меката синкава светлина, която огряваше входа на храма, се замени с бял проблясък на светкавица и в последвалия оглушителен грохот на гръмотевица грамадният звяр изрева.

Ревът му спокойно можеше да е сигнал.

Защото в този момент, точно в този момент, от мрака на храма изскочиха още десетина черни котки и се нахвърлиха върху немците.

Въпреки че бяха въоръжени с автомати, командосите нямаха никакъв шанс.

Котките бяха прекалено бързи. Прекалено гъвкави. Прекалено силни. Те нападнаха смаяните войници и учени с поразителна свирепост.

Неколцина войници успяха да стрелят и едно от чудовищата се стовари на земята, като се разтърсваше в силни гърчове.

Ала това не промени нищо. Другите котки дори не забелязваха куршумите, които свистяха наоколо им, и след секунди впиваха зъби в гърлата на стрелците и ги задушаваха в мощните си челюсти.

Ужасяващи викове разцепиха нощта.

Генерал Гюнтер Колб бягаше.

Мокри папратови листа шибаха лицето му, докато се спускаше по каменното стълбище, което водеше към висящия мост.

Ако успееше да мине по моста, мислеше си той, и го отвържеше от подпорите от отсрещната страна, котките щяха да останат на скалната кула.

Колб тичаше по влажните каменни плочи. Ушите му пищяха. Нещо голямо трополеше след него. Още малко…

Там!

Той го видя.

Въженият мост!

Видя дори неколцина от хората си, които бягаха по него от кървавия ужас на върха.

Генералът прескочи последните няколко стъпала и стъпи на перваза.

Беше успял!

И тогава върху гърба му се стовари огромна тежест и Колб се строполи по очи.

Силно се удари в студената влажна повърхност на перваза и отчаяно задращи с ръце в опит да се изправи, когато изведнъж гигантска черна лапа блъсна китката му и я прикова към земята.

Колб ужасено погледна нагоре.

Една от котките.

И бе стъпила отгоре му!

Дяволският черен звяр напрегнато се взираше в него и любопитно разглеждаше това странно дребно създание, което толкова глупаво се беше опитало да му избяга.

Генералът плахо впери поглед в зловещите жълти очи. В този момент главата на грамадното животно със смразяващ рев се наведе към него. Колб стисна клепачи и зачака края.

В селото цареше тишина.

Дванадесетте немски командоси край монитора просто смаяно се споглеждаха.

Другарите им на върха на кулата бягаха във всички посоки. От време на време някой от тях откриваше огън, само за да бъде нападнат миг по-късно от огромна котешка фигура.

— Хаселдорф, Крайгер — рязко каза сержант Дитрих. — Вдигнете западния мост. — Двама от войниците незабавно напуснаха кръга.

Дитрих се обърна към младия радист.

— Успя ли да се свържеш с някого горе?

— Опитвам, но никой не отговаря — отвърна радистът.

— Продължавай.

Рейс наблюдаваше Дитрих и командосите през мокрите прозорци на джипа, когато ненадейно чу вик. Той светкавично се обърна.

И видя един от немците от кулата, който тичаше откъм крайречната пътека.

Войникът бясно размахваше ръце и крещеше:

— Schnell, zum Flugzeug! Schnell, zum Flugzeug! Sie kommen!

„Бързо на самолета! Бързо на самолета! Те идват!“ Ослепителна светкавица освети пътеката зад него и Рейс зърна нещо, което подскачаше по петите му.