Матю Райли - Храмът на инките

Той се вцепени.

Откри го.

Цивилен, облечен в обикновени туристически дрехи и обувки. Въпреки че не се бяха виждали от близо десет години, Рейс веднага позна тъмните вежди и прегърбените рамене.

Брат му.

— Марти… — ахна той.

— Професор Рейс… — каза Наш.

Уилям не му обърна внимание и се приближи до брат си. Те застанаха един срещу друг. Не се прегърнаха. Двама братя, ала съвсем различни хора.

Докато Рейс беше покрит с кал и смърдеше на маймунска урина, дрехите на Марти бяха съвсем чисти. Той гледаше с разширени очи Уилям — мръсните му дънки, дрипавата шапка — сякаш е извънземен.

Марти бе по-нисък и по-набит от Рейс. Изражението на Уилям винаги беше открито и спокойно, а лицето на брат му — вечно навъсено.

— Уил… — каза Марти.

— Съжалявам, Марти. Не знаех. Измамиха ме да дойда с тях. Казаха, че били от УСВП, че те познавали и…

Рейс внезапно замълча, забелязал още един човек, когото познаваше.

Той се намръщи.

Ед Девъру.

Девъру беше нисък, очилат четиридесет и една годишен чернокож мъж, един от най-уважаваните професори по древни езици в Харвард. Някои твърдяха, че е най-добрият специалист по латински в света. Той стоеше безмълвно в редицата на пленниците от флота и УСВП с голяма книга с кожена подвързия под мишница. Рейс предположи, че това е копието от ръкописа на хората от флота.

И тогава си спомни, че преди два дни в кабинета си е препоръчал на Наш да вземе Девъру, защото е много по-добър експерт по средновековен латински от него.

Но сега… сега знаеше защо полковникът е избрал него вместо Девъру.

Защото харвардският професор вече беше зает. От законната група на УСВП.

— Това няма да ти се размине, Наш — каза един от пленниците. Той бе абсолютно плешив и се държеше като началник — д-р Джулиъс Романо.

— Защо? — попита полковникът.

— Комисията по въоръжените сили ще научи всичко — отвърна Романо. — Суперновата е проект на флота. Ти нямаш работа тук.

— Суперновата престана да е проект на флота в момента, в който преди два дни беше открадната от УСВП — заяви Наш. — Което значи, че сега армията е единственият вид въоръжени сили в Съединените щати, притежаващ Супернова.

— Копе… — извика Романо.

Ала не успя да довърши. Главата му се пръсна като домат и във всички посоки полетяха пръски кръв. Секунди по-късно тялото му се строполи на земята — отпуснато, безжизнено, мъртво.

Рейс се извърна тъкмо навреме, за да види Наш, протегнал напред пистолета си. Полковникът се приближи до следващия в редицата и насочи „Зиг-Зауъра“ към главата му.

Бам!

Разнесе се изстрел и мъжът падна.

— Какво правите?! — извика Уилям.

— Господин полковник! — възкликна Ван Люън и понечи да вдигне автомата си.

Ала едва бе помръднал, когато до неговата глава се появи друг сребърен „Зиг-Зауър“. Държеше го Трой Коупланд.

— Хвърли оръжието, сержант — заповяда той.

Ван Люън стисна зъби, пусна автомата и яростно изгледа Коупланд.

Лорън и Рене бяха покрити по същия начин.

Напълно объркан, Рейс се обърна към Марти, но брат му просто стоеше в края на редицата и стоически гледаше напред. Само клепачите му трепваха при всеки следващ изстрел.

— Това е чисто убийство, господин полковник — каза Ван Люън.

Наш застана до следващия от флота и насочи пистолета си.

Бам!

— Не — отвърна той. — Това е само естествен подбор. Оцеляват най-жизнеспособните.

Полковникът стигна до Ед Девъру.

Дребният харвардски професор се разтрепера. Очите му бяха разширени от ужас, цялото му тяло се тресеше от страх. Наш доближи дулото на „Зиг-Зауъра“ до слепоочието му.

— Нееее! — извика Девъру.

Бам!

Викът секна и ученият се свлече на земята.

Рейс не можеше да повярва. Американец убиваше американци. Това бе кошмар.

И тогава забеляза подвързаната с кожа книга, която беше държал Девъру. Тя лежеше в калта, разтворена на страница с красиви средновековни миниатюри.

Ръкописът на Сантяго.

Или по-точно, поправи се Рейс, недовършеното копие на ръкописа, направено от друг монах през 1599 г., тридесет години след смъртта на Алберто Сантяго.

— Какво правите, полковник? — попита той.

— Просто се освобождавам от конкуренцията, професор Рейс.

Наш бавно вървеше пред редицата от мъже и жени и спокойно ги застрелваше от упор. Очите му бяха студени, лишени от всякакви чувства, докато клинично екзекутираше враговете си — негови сънародници.

Когато насочваше пистолета си към главите им, някои от пленниците започваха да се молят. Един-двама от цивилните се разплакаха. Безсилен да спре убийствата, Рейс видя сълзи в очите на Рене.