Матю Райли - Храмът на инките

Мамка му, помисли си Дъги. Той бръкна дълбоко в устата на влечугото и пъхна ножа си вертикално зад автомата. Дръжката му лежеше върху езика на каймана, а острието опираше в небцето му.

— Изяж това — каза Кенеди, замахна настрани и изби немското оръжие навън.

Реакцията бе мигновена.

Могъщите челюсти на животното се затвориха и ножът на Дъги се заби в мозъка му.

Окървавеното острие изскочи от главата му и тялото на каймана безжизнено се отпусна.

Младият командос го погледна за миг, зашеметен от онова, което току-що беше направил. Грамадното влечуго продължаваше да лежи върху долната половина на тялото му, от време на време сумтеше и изпускаше от дробовете си големи количества въздух, от който вече не се нуждаеше.

— Леле… — ахна Дъги.

После поклати глава, измъкна се изпод туловището и изпълзя при Габи, която все още лежеше в тинята и смаяно го наблюдаваше.

— Хайде — протегна й ръка той. — Да се махаме оттук.

Пъхнал идола под мишница, Франк Наш тичаше.

Лорън и Коупланд го следваха с пистолети в ръце.

Сред хаоса по време на въздушната атака тримата бързо бяха минали на отсрещния бряг.

— Тук Наш! Тук Наш! — в движение извика по ларингофона си полковникът. — Хеликоптер, отговори!

Той видя оцелелия „Команчи“ над димящите останки от селото. Зад него имаше още един вертолет, по-голям от другия. „Влак Хоук“ II, третият хеликоптер на сухопътните сили.

— Полковник Наш… капитан Ханк Томпсън… чувам ви — разнесе се в слушалката му глас, придружен от пращене. — Съжалявам… ни отне толкова време… изгубихме сигнала ви… нощна електрическа буря…

— Томпсън, обектът е у нас. Повтарям, обектът е у нас. В момента съм на петдесетина метра източно от селото и се движа на изток към кратера. Веднага елате да ни приберете.

— Невъзможно, господин полковник… тук няма къде да кацнем… прекалено… дървета.

— Тогава ни вземете от другото село — извика Наш, — онова с цитаделата. Точно на изток. Прелетете над кратера и погледнете надолу. Няма как да не го видите. Там има достатъчно място да кацнете.

— Ясно, господин полковник… ще се видим там.

Двата оцелели хеликоптера незабавно прелетяха над Наш и се отдалечиха към Вилкафор.

Минута по-късно тримата стигнаха до кратера и се спуснаха по пътеката.

Рейс, Рене и Ван Люън тичаха през гъсталака — след Наш и идола.

Рапите не се виждаха.

Призори трябва да се бяха върнали в дълбините на кратера, помисли си Уилям. Надяваше се маймунската урина по тялото му да не се е изпарила съвсем.

Стигнаха пътеката.

В това време Наш, Лорън и Коупланд приближиха цепнатината и се втурнаха вътре. Краката им шляпаха във водата. Те изобщо не забелязаха тъмните котешки глави, които лениво се надигнаха от плиткото езеро.

Тримата излязоха на крайречната пътека, обгърната в рядка утринна мъгла, но не спряха да се насладят на гледката. Просто продължиха напред към Вилкафор, към грохота на хеликоптерите.

След още две минути вече бяха до рова откъм западната страна на селото.

Там спряха.

Заковаха се на място.

Пред тях с ръце на тила стояха десетина мъже и жени. Всички бяха неподвижни и не обръщаха внимание на рева на хеликоптерите.

Двама от тях бяха тюлени, но нямаха оръжие. Другите носеха сини флотски униформи или обикновени цивилни дрехи — учените от УСВП.

И тогава Наш забеляза хеликоптера.

Самотен „Сюпър Сталиън“.

Третият вертолет на флота.

Беше спрял в центъра на селото.

А от въздуха двата хеликоптера на сухопътните сили — „Команчи“ и „Блак Хоук“ II — бяха насочили картечници и ракетохвъргачки право към безпомощните хора на земята.

Две минути по-късно се появиха Рейс, Рене и Ван Люън.

Когато стигнаха на главната улица, двата вертолета на армията бяха кацнали и Наш се перчеше като пуяк пред хората от флота с лъскавия идол в едната ръка и сребърен „Зиг-Зауър“ в другата.

Екипажите на хеликоптерите, общо шест души — двама от „Команчи“ и четирима от „Блак Хоук“ — бяха обърнали автоматичните си пушки към групата от флота и УСВП.

— А, професор Рейс, колко любезно от ваша страна да се присъедините към нас — каза полковникът, когато Уилям и спътниците му излязоха на главната улица на Вилкафор и погледнаха към странната смесица от военни и цивилни, застанали с ръце на тила.

Рейс не отговори. Очите му се плъзнаха наоколо в търсене на някого.

Мислеше си, че щом това е групата на Романо, участниците в законния проект „Супернова“, може би…