Матю Райли - Храмът на инките

Само да можех…

— Готов си да убиваш заради него, а, Ернандо? — опитах се да отвлека вниманието му аз, докато се мъчех да отвържа въжето от дясната си китка — въжето, което ме свързваше с него. — Това изобщо не ме интересува!

— Нима? — извика той. Сега бе само въпрос на време да разберем кой пръв ще постигне целта си.

— Не! — отвърнах аз и в този момент успях да освободя китката си.

— Защо, монахо?

— Защото, Ернандо, аз съм готов да умра за него.

С тези думи протегнах ръка към въжето, висящо от моста над мен, хванах го и в същия миг пуснах другото, за което се държеше капитанът.

Реакцията беше незабавна.

Ернандо падна. Право надолу.

Прелетя покрай мен и като последна обида аз се пресегнах и дръпнах идола от ръцете му.

— Неееее! — докато се носеше към дъното, извика той.

Увиснал високо над бездната, аз се държах с една ръка за въжето на моста, в другата стисках идола и гледах как ужасеното лице на Ернандо се смалява и накрая изчезва в мрачната пропаст. Скоро можех да чуя само вика му.

След няколко секунди той утихна. В същото време се разнесе далечен плясък.

Малко по-късно се върнах на площадката.

Гледката, която ме посрещна, сякаш идваше от самия ад.

Под мъждукащата светлина на факлите видях котките, надвесени над труповете на убитите конквистадори. Навсякъде бяха пръснати остри сребърни шлемове, които хвърляха мътни отблясъци.

После забелязах Ренко, Лена и тримата воини до портала с мечове и мускети в ръце — единствените оцелели от касапницата, главно благодарение на бойните им умения и маймунската урина, която покриваше телата им. Изглежда търсеха нещо. Несъмнено идола.

— Ренко! — извиках аз. — Лена!

И в същия миг съжалих.

Смутена от вика ми, една от рапите, легнала на земята пред мен, незабавно вдигна очи.

Огромният звяр се изправи и ми се озъби.

Последва я втора котка.

После трета и четвърта.

Глутницата образува широк кръг около мен. Животните държаха главите си ниско наведени, ушите им бяха прилепени назад.

Ренко се обърна и видя затруднението ми. Но беше прекалено далеч, за да ми помогне.

Зачудих се защо маймунската урина, с която се бях намазал, вече не отблъсква котките. Сигурно миризмата се бе разнесла по време на търкалянето ми в храма с жилавия стар конквистадор или когато бях паднал на земята, повален от изстрела на Ернандо.

Така или иначе, помислих си аз, това беше краят.

Тялото на първата рапа се напрегна и тя се приготви за скок. И тогава…

… върху главата ми падна първата капка вода. След нея втора, трета…

И после, като дар от самия Бог, небесата се разтвориха и дъждът се изсипа върху земята.

О, как заваля! Истински порой, огромни количества вода, изливащи се с невероятна сила върху скалната кула, върху главата ми, върху идола.

И в този момент, слава Богу, идолът запя.

Песента му мигновено укроти зверовете.

Те просто впериха очи в мокрия камък в ръцете ми, наклонили глави настрани в отговор на мелодичното му вибриране.

Заслонили факлите си от дъжда, Ренко, Лена и тримата воини се приближиха и заобиколиха глутницата хипнотизирани рапи.

Забелязах, че Ренко носи фалшивия идол на Басарио.

— Благодаря ти, Алберто — каза той и пое пеещия камък от ръцете ми. — Мисля, че вече мога да го взема.

Лена ми се усмихна. Прелестната й матова кожа сияеше под дъжда.

— Значи си победил едрия златоядец, за да спасиш нашия идол — рече тя. — Има ли нещо, на което да не си способен, мой дребни храбрецо?

С тези думи Лена внезапно се наведе към мен и нежно ме целуна. Сърцето ми едва не изскочи от гърдите когато устните й се докоснаха до моите. Коленете ми омекнаха. Едва не паднах, толкова възхитително беше усещането.

В това време обаче някъде иззад мен се разнесе глас.

— Хей, монахо, мислех, че това не е позволено за хора като теб.

Обърнах се и видях Басарио, застанал на каменните стъпала, преметнал лъка си през рамо, и широко усмихнат.

— Запазваме си правото на изключения — отвърнах аз.

Той се засмя.

Ренко се извърна към него.

— Благодаря ти, че ни помогна, Басарио. Твоите стрели ни спасиха живота. Какво те накара да дойдеш отново?

Басарио сви рамене.

— Когато излязох от тунела до водопада, видях златоядците да се приближават от отсрещния бряг на реката. И реших, че ако по някакво чудо останете живи, хората ще пеят песни за вас. Прищя ми се в тези песни да се разказва и за мен. Да ме запомнят с нещо повече от това, че съм опозорил името на семейството си и в същото време да възстановя честта на това име.