Матю Райли - Храмът на инките

Старата лисица изтегли меча си и го вдигна високо. Аз бях напълно беззащитен.

В този момент с ужасяващо могъщ рев нещо много голямо скочи над главата ми изотзад и с невероятна скорост се блъсна в конквистадора.

Рапа.

Котката се стовари отгоре му с такава сила, че той полетя назад в нишата. Главата му се удари в стената и просто избухна, спука се като яйце и от дупката на тила му изригнаха отвратителни пръски кръв и мозък.

Жилавият стар войник се строполи в нишата, ала бе мъртъв, още преди да падне на пода.

Котката започна да го разкъсва, размахвайки опашка насам-натам.

Възползвах се от възможността, грабнах идола и се затичах нагоре по стълбището.

Изскочих навън и благодарих на Господ, че отново съм избегнал смъртта.

Но радостта ми не продължи много. Едва бях излязъл от портала, когато чух някъде иззад себе си остро изщракване, последвано от дрезгав вик:

— Монахо!

Обърнах се.

И видях Ернандо Писаро, който стоеше пред мен с пистолет в ръка и го насочваше право към гърдите ми.

После, преди да успея да направя каквото и да било, от дулото блъвна огън и се разнесе мощен гърмеж. Усетих, че чудовищна сила ме блъска в гърдите и ме отхвърля назад.

Строполих се на земята, след което виждах само облаци — мрачни буреносни облаци, които се носеха по звездното нощно небе. И тогава за свой ужас осъзнах, че съм застрелян.

Лежах по гръб с мъчително стиснати зъби и гледах към облачното небе. Люта болка изгаряше гърдите ми.

Ернандо се наведе над мен и взе идола от ръцете ми. После дяволито ме плесна през лицето.

— Умирай бавно, монахо. — И изчезна.

Лежах на каменните стъпала пред храма в очакване на края, в очакване болката да стане непоносима.

Ала поради някаква непонятна ми причина, вместо да ме напускат, силите ми се възвръщаха.

Парещата болка отслабна. Аз седнах и докоснах мястото, където куршумът бе пробил дупка в плаща ми.

Пръстите ми напипаха нещо.

Нещо меко, дебело и квадратно. Извадих го навън.

Това бе моята Библия.

Моята ръкописна, подвързана с кожа Библия.

В средата й имаше кръгла дупка като от червей. На дъното й видях мътносиво оловно топче.

Куршумът на Ернандо.

Моята Библия беше спряла неговия куршум!

Хвала на Словото Божие.

Скочих на крака, озърнах се за меча си, не го открих наоколо и погледнах към площадката.

В отсрещния й край Ренко се биеше с два меча срещу двама размахващи саби конквистадори.

Недалеч от мен двама от воините му се сражаваха с двама испанци — те изглежда бяха последните оцелели на скалната кула.

И тогава зърнах Ернандо, който с идола в ръце изчезваше в гъсталака от дясната ми страна.

Очите ми се разшириха.

Бягаше към въжения мост.

Ако успееше да го прекоси, със сигурност щеше да го спусне и да ни остави на кулата сами с рапите.

Втурнах се след него, като заобиколих една от котките, която лежеше на земята и разкъсваше трупа на мъртъв конквистадор.

С разтуптяно сърце запрескачах по две стъпала наведнъж. Когато излязох иззад завоя на стълбището, видях капитана на десетина крачки пред мен. Тъкмо тръгваше по въжения мост.

Ернандо беше едър и мускулест. Аз бях по-дребен, по-пъргав и по-бърз. Настигнах го и тъй като нямаше какво друго да сторя, аз се хвърлих отгоре му.

Тежко се стоварих върху гърба му. Двамата се строполихме на тънките дъски високо над дъното на кратера.

Те се строшиха като вейки и за мой ужас ние пропаднахме през тях в бездната…

Ала падането ни не продължи дълго.

Спряхме разтърсени. В последния момент Ернандо бе успял да се хване за свободния край на въжето, все още завързано за дясната ми китка. Сега то беше преметнато през една самотна дъска на моста и ние с капитана висяхме от двете й страни!

Аз обаче бях под Ернандо и главата ми бе на равнището на коленете му.

Държеше идола в лявата си длан, а с дясната стискаше въжето ми. Той протегна лявата си ръка нагоре и отчаяно се опита да достигне оцелелите дъски на моста.

Когато намереше опора, осъзнах аз, капитанът просто щеше да ме остави да падна. Колкото и да беше малка в сравнение с неговата, засега тежестта ми бе единственото, което го държеше над бездната.

Трябваше да сторя нещо. При това бързо.

— Защо го правиш, монахо?! — изрева Ернандо. — Защо те е грижа за този идол? Аз съм готов да убивам заради него!

Докато викаше, забелязах, че едно от тънките въжета виси от моста над нас — едно от въжетата, които преди бяха поддържали парапета.