Матю Райли - Храмът на инките

… ала в ефеса му се удари нова стрела и изби оръжието от ръката му.

Отнякъде над нас изсвистя трета стрела, улучи въжето, с което бяха завързани китките на княза, преряза го и го освободи.

Ренко светкавично скочи на крака, докато Кастино насочи към него огромния си юмрук. Моят спътник бързо дръпна конквистадора, който го беше държал прикован за олтара, между себе си и връхлитащия удар. Кокалчетата на Кастино се забиха право в лицето на испанеца, пробиха черепа му и го убиха за миг!

В този момент друг войник насочи мускета си към Ренко и стреля. Князът се обърна, скри се зад убития конквистадор като зад щит и на гърдите на мъртвия разцъфтя червена дупка.

В това време испанецът, който държеше ръцете ми върху олтара, извади меча си и зловещо ме погледна.

Ала преди да осъзная какво става, от центъра на лицето му изскочи връх на стрела и той се строполи по очи върху камъка пред мен.

Втренчих се в мрака зад него в търсене на източника на стрелите.

И го видях.

Видях фигурата на мъж, застанал на ръба на кратера.

Силуетът му се очертаваше на фона на лунната светлина, приклекнал на едно коляно с опънат лък в ръце.

Басарио!

Радостно извиках и се заех да се освободя от въжето.

В това време около мен се водеше жестока битка. Площадката пред храма се беше превърнала в бойно поле — ужасно, кърваво бойно поле.

Рапите вече бяха убили петима конквистадори и сега нападаха още четирима испанци и техните трима индиански следотърсачи.

Седмината воини на инките бяха избегнали котките с помощта на маймунската урина, с която бяха намазани телата им, и се биеха с останалите от моите сънародници. Някои от тях паднаха, улучени от мускети, други атакуваха противниците си с камъни и всякакви други оръжия, до които успееха да се доберат. Въпреки всички убийства, които бях видял по време на пътуванията си из Нова Испания, никога не бях присъствал на такова невъобразимо кръвопролитие.

До мен кръстосваха мечове Ренко и Кастино. Чайката, поне с две глави по-висок от моя храбър спътник, стискаше оръжието си с две ръце и нанасяше на княза мощни удари.

Ала Ренко се защитаваше майсторски — с една ръка, точно както го бях учил — и танцуваше в калта като класически испански фехтовач, поддържайки равновесие, докато отстъпваше към гъсталака.

Когато най-после успях да освободя лявата си китка от въжето и се изправих, разбрах колко добър ученик е бил Ренко. Стана ми ясно, че отдавна е надминал учителя си.

Той владееше меча съвършено и парираше всеки удар на Кастино.

Стоманените оръжия на двамата мъже звънтяха и хвърляха искри.

Кастино замахваше, Ренко парираше. Кастино нападаше, Ренко танцуваше.

После Кастино нанесе дяволски удар, толкова мощен и бърз, че щеше да отсече главата на всеки обикновен човек.

Ала не и на Ренко.

Рефлексите му бяха невероятни. Той се приведе, скочи напред върху една ниска скала, хвърли се във въздуха, за да компенсира разликата в ръста, острието му изсвистя и преди да разбера какво става, видях мечът му да се забива хоризонтално в дънера зад тила на Кастино.

Чанката просто застина на мястото си със зяпнала уста и широко отворени очи. Миг по-късно оръжието се изплъзна от пръстите му.

После цялото му тяло просто се свлече под грозната му глава.

Ренко го беше обезглавил!

Едва не изръкоплясках.

По-точно щях да изръкопляскам, ако нямах по-важна работа.

Обърнах се да огледам бойното поле около себе си.

По цялата площадка се водеха отделни битки — ала единствените очевидни победители изглежда бяха рапите.

И тогава видях идола.

Истинският идол.

Той лежеше на прага на портала, точно там, където по-рано го бе пуснала котката.

С все още завързаното за дясната ми китка въже, дълго около две крачки, аз грабнах от земята меч и факел и се втурнах към храма сред звън на остриета и викове на умиращи конквистадори.

Стигнах до портала, паднах на земята до идола и го хванах…

… точно когато един от испанските войници се блъсна в мен изотзад и двамата полетяхме в мрачния тунел!

Затъркаляхме се по широки каменни стъпала в купчина от ръце, крака, идол и факел.

Стигнахме до края на стълбището. Намирахме се в тъмен каменен проход.

Моят противник пръв се изправи и застана пред малка ниша в стената. Аз все още бях проснат по задник на пода с идола в скута ми.

Докато испанецът стоеше пред мен, видях смарагда да виси на шията му и веднага го познах. Това беше жилавият възрастен войник, който по-рано бе взел безценния камък на Ренко.