Матю Райли - Храмът на инките

— Дай ми го.

Ренко пристъпи напред.

— На колене.

Въпреки унижението, младият ми спътник коленичи и поднесе идола на Ернандо.

Капитанът го взе с алчно изражение на лицето и впери очи в толкова дълго търсената си плячка.

След малко вдигна поглед и се обърна към един от хората си.

— Сержант.

— Да? — отвърна най-близкият до него войник.

— Убийте ги.

Ръцете ми бяха завързани с дълго въже. Тези на Ренко също.

Двама испански войници откъснаха Лена от брат й и я отведоха с отвратителни намеци за това какво ще направят с нея, след като ние с Ренко умрем, намеци, които не смея да повтарям тук.

Накараха ни да коленичим пред голям правоъгълен камък в средата на площадката — камък, който приличаше на нисък олтар.

Испанският сержант застана до мен с извадена сабя.

— Ти, чанка — каза Ернандо и подхвърли един меч на Кастино. Откакто бе дошъл на площадката, злият индианец гледаше Ренко с чиста омраза. — Можеш да очистиш княза.

— С удоволствие — отвърна на испански Кастино, хвана меча и бързо се приближи до олтарната плоча.

— Първо им отрежи ръцете — замислено заповяда капитанът. — Искам да ги чуя да крещят, преди да умрат.

Нашите палачи кимнаха и други двама конквистадори дръпнаха въжетата ни така, че да протегнем ръце върху широкия олтар. Китките ни бяха голи, дланите ни бяха готови да бъдат отделени от телата ни.

— Алберто — тихо каза Ренко.

— Да.

— Приятелю мой, преди да умрем, искам да знаеш, че за мен беше чест и радост да те познавам. Онова, което направи за народа ми, ще се помни поколения наред. Благодаря ти.

— Мой храбри приятелю — отвърнах аз, — ако трябваше пак да изживея живота си, пак щях да постъпя така. За това аз ти благодаря. Дано Господ те приеме в рая.

— И теб — рече Ренко. — И теб.

— Господа — каза на палачите Ернандо. — Отрежете им ръцете.

Сержантът и чанката едновременно вдигнаха лъскавите си мечове високо над главите си.

— Чакайте! — внезапно извика някой.

В този момент един от другите конквистадори се втурна към олтара. Изглеждаше по-възрастен от другарите си — жилава стара лисица. Той отиде право при Ренко.

Беше забелязал смарагда, който висеше на шията на моя спътник.

Старият войник бързо свали контената каишка и алчно се усмихна на княза.

— Благодаря ти, дивако — каза той, провеси смарагда на собствения си врат и се върна на мястото си до портала на храма.

Палачите се обърнаха към Ернандо за знак.

Ала странно, капитанът вече не ги гледаше.

Всъщност дори не гледаше към нас с Ренко.

Ернандо зяпаше с отворена уста към входа на храма.

Обърнах се да проследя погледа му.

— О, Господи… — ахнах аз.

Една от рапите стоеше на портала и любопитно наблюдаваше събралите се хора.

Въпреки широко разкрачените й могъщи предни лапи и мускулестите й хълбоци, в този момент тя изглеждаше странно комична, главно защото държеше нещо в уста.

Идолът.

Истинският идол.

Преди толкова ужасяваща и зловеща, сега огромната черна котка приличаше на добродушно куче, което връщаше хвърлената пръчка на собственика си. Рапата просто тъпо стискаше идола в зъбите си, сякаш търсеше някого, който пак да го намокри и да го накара да пее.

Ернандо не откъсваше очи от котката — или по-точно от идола в могъщите й челюсти. Той внезапно погледна към копието в собствените си ръце, после към нас с Ренко и изражението му се промени.

Беше разбрал.

Беше разбрал, че сме го измамили.

Лицето му почервеня.

— Убийте ги! — изрева на палачите Ернандо. — Веднага ги убийте!

Точно в този момент едновременно се случиха безброй неща.

Палачите ни отново вдигнаха мечовете си, прицелиха се в шиите ни и замахнаха, когато изведнъж над главата ми се разнесе остро изсвистяване.

След миг в носа на моя палач се заби стрела. От лицето му бликна кръв и той се строполи на земята.

Видяла тълпата от хора на площадката и усетила мириса на вкусно човешко месо, рапата на портала незабавно пусна идола от устата си и свирепо се нахвърли на най-близкия испанец, само секунда преди от храма да изскочат още единадесет котки — една след друга, една след друга — и да нападнат конквистадорите.

Кастино видя другия палач да пада, улучен със стрела, и за миг се поколеба. Имаше неразбиращо изражение на лицето.

Знаех какво си мисли.

„Кой е изстрелял стрелата? И откъде?“

Той очевидно реши, че ще получи отговор на въпросите си след като убие Ренко.

Бързо вдигна за трети път меча си, силно замахна…