Джеймс Купър: Червеният корсар

Единият от останалите двама беше бял, а другият — негър. И двамата минаваха средната възраст; и двамата, ако се съди по външността им, носеха най-обичайни следи от продължително излагане на сурови климати и на безброй жестоки бури. Те бяха облечени в простите, зацапани от дълга употреба и от смола дрехи на обикновени моряци и носеха върху себе си и други несъмнени белези на своята специфична професия. Първият беше нисък, набит, с мощно телосложение, в което по някаква щастлива прищявка на природата, може би подсилена малко от отдавнашни навици, силата беше съсредоточена главно в широките, яки плещи и мускулести ръце, сякаш при сътворяването на този човек бе сметнато, че от долните крайници няма да има друга особена полза, освен да пренасят горните по различни места, където първите ще проявят своята сила. Главата му беше съразмерна с най-близките части на тялото, челото — ниско и почти закрито от косата, очите — малки, упорити, понякога свирепи, но често безизразни, носът — чип, груб и дебелашки, устата — голяма и лакома, зъбите — дребни, бели и дори изразителни. Тази странно устроена личност бе седнала на празно буре и със скръстени ръце изучаваше често споменавания роботърговски кораб, като от време на време удостояваше чернокожия си другар със забележки, подсказани от наблюденията и от жизнения опит.

Негърът заемаше по-скромно място, съответствуващо на простите му навици и наклонности. Между двамата имаше голямо сходство както по телосложение, така и по своеобразната животинска сила; различаваха се само по това, че негърът беше по-висок и по-съразмерно сложен. Природата бе отпечатала върху чертите му отличителните белези, характерни за расата, към която спадаше, но не до оная крайност, до която стига понякога неприязънта й към този онеправдан народ. Лицето му беше необикновено одухотворено, очите му — кротки, лесно разпалващи се от радост и понякога, подобно на другаря му, насмешливи. Косата му бе започнала да се прошарва, кожата му бе загубила лъскавия смолист оттенък, с който се е отличавала на младини, а крайниците и движенията му показваха, че е човек, закален и едновременно закоравял от труд. Той седеше на плосък камък и изглеждаше напълно погълнат от заниманието си — да подхвърля камъчета във въздуха и да демонстрира сръчността си, като ги улавя отново със същата ръка, с която току-що ги е подхвърлил — забавление, което издаваше и вродена склонност към дребни развлечения, и липса на по-възвишени влечения — плод на възпитание. Това занимание обаче даваше възможност на негъра да покаже по поразителен начин своята физическа сила. За да не пречи нищо на тази детинска занимавка, той бе запретнал до лакътя ръкава на леката си брезентова куртка и по този начин оголил ръка, която би могла да служи като модел за ръката на Херкулес.

Безспорно тези две личности нямаха толкова внушителен вид, че нашият любопитен шивач да не смее да ги разучи по-отблизо. Обаче, вместо да се поддаде веднага на големия си интерес, честният майстор на иглата предпочете да насочи усилията си по такъв начин, че да даде на селския момък поразително доказателство за своята съобразителност. След като му направи знак да бъде предпазлив и благоразумен, той се приближи до моряците изотзад с бавна и лека стъпка, за да може да чуе някаква тайна, която неволно би се изтръгнала от устата на някого от тях. Но предвидливостта му не даде съществени резултати, макар че подозренията му бяха подкрепени от такова просто допълнително доказателство за коварството на тия хора, каквото беше самият звук на гласовете им. Що се отнася до самите думи, макар добрият шивач да беше убеден, че в тях може да се крие някакво предателство, все пак дълбоко в душата си той бе принуден да признае, че то е много изкусно прикрито и-се изплъзва дори от неговата проницателност. Ще предоставим на читателя сам да съди за правилността на едното и другото.

— Хубаво е това заливче, Гвинея 20 20 Морякът нарича негъра ту Гвинея , ту Златен бряг — страни на атлантическия бряг на Западна Африка, откъдето роботърговците са изнасяли негри за американските плантации. Б.пр. — забеляза белият, премятайки в устата си тютюна за дъвчене, и за пръв път от няколко минути откъсна очи от кораба. — Който се върти безпомощно край подветрения бряг, с радост би приютил корабчето си на такова място. Макар и да се наричам моряк, все пак не мога да проумея логиката на тоя човек, дето държи кораба си във външното пристанище, когато за половин час може да го вкара в тая бара. Не е леко там на лодките му, тъмнокожи Сцип, защо само им трови живота!