Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Дори и двоен негодяй да си,

туй „Клотен“ не ме плаши. По бих трепнал,

ако наричаше се „Жаба“, „Паяк“,

„Усойница“!

КЛОТЕН

Тогава знай, простако,

за свое потресение и ужас,

че аз съм син на твоята кралица!

ГВИДЕРИЙ

И много жалко — вид и кръв при тебе

не се погаждат!

КЛОТЕН

И не те е страх?

ГВИДЕРИЙ

Страх имам аз от тези, към които

изпитвам почит; не и от глупците —

на тях се смея!

КЛОТЕН

Щом е тъй, умри!

Когато те убия, ще догоня

тез, дето бяха с теб, и ще накича

със вашите глави града на Лъд!

Предавай се, дивако!

Той и Гвидерий излизат, сражавайки се.

Влизат отново Беларий и Арвираг.

БЕЛАРИЙ

Не се ли мярна някой?

АРВИРАГ

Никой няма.

Навярно припознал сте се.

БЕЛАРИЙ

Кой знае.

Наистина, откак не съм го виждал,

измина много време, ала то

не е изтрило ни една черта

от прежния му образ. И речта му —

на пресекулки, с тласъци внезапни —

бе същата… Не, не, той беше, Клотен,

уверен съм!

АРВИРАГ

Оставихме ги тук.

Дано Гвидерий се е справил с него!

Свиреп бил, казвате?

БЕЛАРИЙ

Като хлапе

страх нямаше от вик и трясък — често

недоразвитият разсъдък прави

човека смел… Но ето го и брат ти!

Влиза отново Гвидерий, носейки главата на Клотен.

ГВИДЕРИЙ

Тоз Клотен се оказа пръв глупак.

Кесия скъпа без стотинка в нея!

Дори и Херкулес не би могъл

да му избие мозъка по липса

на мозък тук. Но ако аз не бях

извършил с него туй, сега глупакът

би носил моята глава тъй, както

аз нося неговата!

БЕЛАРИЙ

Сине мой,

какво направил си!

ГВИДЕРИЙ

Отсякох просто

главата на един безумец, който

ми съобщи, че се наричал Клотен

и син бил на кралицата, а мен

нарече роб, дивак и се закани

да отдели главите ни от тези

плещи — върху които, слава Богу,

те още се държат, — за да накичел

със тях града на Лъд! Това направих!

БЕЛАРИЙ

Загубени сме!

ГВИДЕРИЙ

Бяхме и без туй

загубени напълно! Какво друго

освен онуй, което той закле се

да ни отнеме — трите ни живота, —

ний имаме за губене? Законът

отказва да ни брани, а щом тъй е,

нима би трябвало от страх пред него

да си поплюваме с едно надменно

парче месо, решило да ни бъде

и съдник, и палач? А други с него

дали е имало?

БЕЛАРИЙ

В гората — не,

но разумът подсказва, че едва ли

е бил без свита. Въпреки че беше

по нрав едно променяне неспирно —

от лошо към по-лошо, при това! —

ни гневен пристъп, нито трайна лудост

могли са да го тласнат тук да дойде

сам без оръжие. Не, даже в двора

да са дочули, че в леса живеят

такива като нас, извън закона,

способни някой ден да се превърнат

в опасна сила, и да предположим,

че тоз глупак, узнал за туй, е кипнал —

това прилича му — и се е врекъл

да свърши с нас, пак много ще е чудно

да е поел самичък: нито той

би дръзнал да го стори, нито дворът

го би оставил, тъй че ние с право

боим се, че туй тяло е с опашка,

по-страшна от главата му.

АРВИРАГ

Да бъде,

което нам предписано е! Брат ми

постъпил е добре във всеки случай.

БЕЛАРИЙ

Днес нямах радост от лова — таз болест

на малкия Фиделе непрестанно

ме дърпаше към къщи.

ГВИДЕРИЙ

С меча, който

към мойто гърло бе насочил той,

отсякох му главата! Ще я хвърля

в потока, та да стигне до морето

и там да се хвалотри с род и име

пред рибите!

Излиза.

БЕЛАРИЙ

За него ще мъстят.

Прилича ти таз храброст, Полидоре,

но щеше да е по-добре, ако

не бе го сторил!

АРВИРАГ

Аз да бях го сторил,

та само мен мъстта им да преследва!

По братски те обичам, братко мой,

но славният ти подвиг ме изпълва

с гореща завист! О, да би могла

да втурне свойта хайка подир нас

такава мъст, която ще поиска

от трима ни отпор със всички сили!

БЕЛАРИЙ

Е, стореното — сторено! Днес няма

да гоним дивеч, нито пък ще дирим

опасности ненужни. Ти върни се

във пещерата и с Фиделе двама

сгответе нещо! Аз ще чакам тука

и заедно със брат ти ще си дойдем

за обеда.

АРВИРАГ

Нещастният Фиделе,

как искам да го зърна! За да върна

румянеца му, бих обезкръвил

цял двор от клотеновци и пак бих се