Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

За моя дух два духа помежду си
се борят — аз ги виждам — всеки миг:
млад хубав ангел с къдри златноруси
и злобна дяволица с мургав лик.
Със цел по-бързо да ме вкара в ада,
останал без водач и адвокат,
коварно дяволицата напада
със зла съблазън ангела ми млад.
Следейки боя, аз боя се вече,
че тя успява с черния си план,
и щом от мен те скрият се далече,
представям си го в нейния казан.
Но тъй ли е, не знам. Ще го узная,
когато тя прогони го накрая.

„Ах, мразя…“ — каза таз уста,
която Купидон извая,
но й попречи милостта
да каже „мразя те“ до края;
видяло как бледнея аз,
сърцето й възпря езика,
във чийто говор дотогаз
бях чувал музика да блика,
и сякаш утро разцъфтя
след нощ на ярост и омраза,
щом изречението тя
с усмивчица не доизказа
и удара смекчи свиреп
с две мили думички: „… не теб“

Душа нещастна, ядко на плътта,
нападана от страсти денонощно,
защо гладуваш вътре в нищета,
а кичиш свойта къща тъй разкошно?
Защо се грижиш тъй за този дом,
нает за кратко и строен нездраво?
За себе си, душа, купувай, щом
наследник му е червеят по право!
Тъпчи се във ущърб на тази плът,
с която храним ний смъртта всеядна,
дордето тъй съсухри я гладът,
че даже тя, Смъртта, да свърши гладна
Когато смърт Смъртта ни сполети,
завинаги безсмъртна ще си ти.

Във буйна треска, болен от любов,
жадувам туй, което ме уврежда,
и разумът ми, лекар мой суров —
усещам го — загубил е надежда.
Сърдит, загдето болният не ще
от неговия опит ум да вземе,
той билките си сбра и въобще
напусна ме, и вече смърт зове ме.
Без него съм загубен. В трескав смут
въртя се аз и чувствам, иде краят,
и явно, че съвсем като на луд
словата ми и мислите блуждаят,
щом теб наричам „светла благодат“,
която си катран и нощ, и ад!

Дали очите Любовта смени ми,
та виждат всичко с облик променен,
или съм луд да смятам, че са мними
картините им, пращани към мен?
Красива ако си, защо тогава
в обратното светът ще се кълне?
Ако не си, това ще означава,
че той правдив е, а очите — не…
И тъй ще е: разплакани, неспали,
те виждат всичко тук по начин нов;
на сълзите със течните воали
замрежва ги лукавата Любов,
за да не видим с ясен поглед ние
какви измами Нейна Милост крие.

Как можеш, о, Жестока, да твърдиш,
че чувството ми станало е хладно,
когато виж как предан съм ти, виж,
как себе си ти жертвам безпощадно!
Нима дружил съм някога с твой враг
или ласкал съм който с теб студен е?
Не стена ли при първия ти знак
на леко порицание към мене?
Или съм се показвал уязвен
от твоя оскърбителна забава,
когато даже най-доброто в мен
най-лошото във тебе обожава?
Добре, лиши ме от вода и хляб —
ти любиш зрящите, пък аз съм сляп!

О, кой ти даде толкоз страшна сила
със свойта слабост да цариш над мен,
та ясното ми зрение надвила,
ме караш на нощта да казвам ден?
Как правиш тъй, че всякоя от тия
постъпки твои, плод на мисъл зла,
да ми изглежда, сякаш по магия,
по-светла от най-светлите дела?
И как със всеки повод да те мразя
ти правиш любовта ми да цъфти?…
Презират ме, че името ти пазя —
не ме презирай в хор със тях и ти!
Обикнал в тебе всичко недостойно,
достоен съм за твойта обич двойно.

Не, съвест младостта ми не признава,
суровият й гнет не ме гнети,
и съдница недей ми, мила, става,
когато по-виновната си ти!
Защото твойта царствена съблазън
задръжките ми кара да мълчат,
така че моят дух, от нея смазан,
отвързва непокорната ми плът.
А тя туй чака — горда и могъща,
пришпорва тя в турнира боен кон.
А след триумфа в пажче се превръща
и прави ти почтителен поклон…
Така че не кори страстта ми млада —
тя в твоя чест въздига се и пада.

Клетвопрестъпница е любовта ми,
но твоята е двойна може би:
разбила нежна клетва, ти измами
и оня, за когото я разби.
Ала защо осъждам тъй честта ти
за две лъжливи клетви, като знам:
не два, не два, а цели двайсет пъти
изричал съм лъжливи клетви сам!
Кривейки съвестта си и езика,
аз клех се — на очите си напук —
че си добра, че верност в тебе блика,
че образът ти, като ничий друг,
е дивен, мил… А за лъжи такива
човек направо в пъкъла отива!