Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

О, нежни момко, спиращ със ръка
на Времето жестоката стрелка,
ти крепнеш и растеш, хлапако мили,
когато вехнем ний и губим сили.
Обаче знай, сред общия разпад
Природата те пази свеж и млад,
защото иска с тебе връх да вземе
над вечно побеждаващото Време,
обаче, младо, ти не се лъжи —
тя бави, но не ще те удържи:
призовка сетна то ще й отправи
и край на твойте весели забави!

Доскоро беше редно да се смята
за тъмното, че грозно е без спор 166 166 „… грозно е без спор…“ — По Шекспирово време русите жени били считани за по-красиви от тъмнокосите. ,
но днес е то на почит по земята,
а светлото покрито е с позор,
защото туй, че дамите модерни
природата надхитрят всеки час,
със сянка на съмнение зачерни
добрата чест на светлото у нас.
Затуй на моята любов очите
са черни, сякаш жалят в черен креп
онези, чийто смугъл чар укрит е
под светъл грим, кощунствен и нелеп.
И тъй добре й траурът отива,
че „смугла“ става равно на „красива“!

Как често, моя музико, щом ти
със помощта на звънките клавиши
накараш моя слух да затрепти
в съгласие с хармониите висши,
аз чувствам се от ревност обладан
към тез дъсчици нагли и изкусни,
затуй, че те целуват твойта длан,
измествайки несмелите ми устни,
и бих направил смяна с тези, ах,
натрапчиви танцуващи дръвчета,
щастливи — като живи — че по тях
целувката на пръстите ти шета.
Но щом ще побеждава наглостта,
на тях дай пръсти, а на мен — уста!

Безсрамен разход на духа — това е
мигът на похотта. А дотогаз —
пламтеж-ламтеж, сласт, страст — тя мир не знае
и груба, дива, сляпа буйства в нас;
могъща нужда, подир малко чужда,
омразна и влечаща като стръв,
заситена, след миг се тя пробужда,
бушува и бунтува плът и кръв;
лов яростен, гонитба всекичасна,
безумие — преди, по време, след —
сега блаженство, после скръб ужасна,
днес миг бленуван, утре призрак блед…
Но кой отблъсва чудната наслада
на този рай, отвеждащ ни във ада?

Устата й не са корали нежни;
очите й не са съвсем звезди;
тя няма „къдри-злато“; „преспи снежни“
не бих нарекъл нейните гърди.
Не й е „бяла лилия“ ръката;
страни „същински рози“ няма тя;
дъхът й не напомня аромата,
излъхван от априлските цветя.
Не пърха като нимфа тя, признавам;
гласът й като арфа не звъни;
но все таки, Бог вижда, не я давам
за никоя от „дивните жени“,
залъгвани от другите поети
със хиляди сравнения превзети.

Ти, смугла моя, мъчиш ме със власт,
която на красивите отива,
понеже знаеш, че за мойта страст
си слънчев лъч и драгоценност жива.
Но според други трудно твоят тен
би някого накарал да въздиша.
Не споря, ала колкото до мен,
обратното готов съм да подпиша.
И в доказателства от мойта гръд
въздишки се изтръгват всекичасно.
— Не е тя черна — всички те мълвят, —
лице тя има като слънце ясно,
а грозната мълва е май дошла
от черното на нейните дела.

Очите ти обичам. И узнали,
че твоето сърце ми дава гръб,
те гледат ме под траурни воали,
съчувствайки на черната ми скръб.
Ах, слънцето не толкова отива
на изтока във дрезгав утрин час,
Луната пълна по не е красива
на запада сред черния атлаз
от тези две очи, скръбта си мека
разливащи по смуглото лице!
О, тази им тъй дивна милост нека
ти облече и твърдото сърце,
та моето в ответ да му признае,
че черното най-висша красота е!

Проклинам теб, задето окова
и мъчиш с мен и моя мил приятел —
не ти ли бе достатъчно това,
че сам във твойта клетка съм препатил?
От мен отнел ме, взорът ти жесток
и него ми открадна безвъзвратно;
теб, себе си и него, вижда Бог,
загубих аз и разпнат съм трикратно.
Сърцето ми, ключарко, заключи,
но неговото в мойто да остава
от твоите мъчители-очи
ще бъде то опазено тогава.
Но няма как — понеже в твой съм плен,
то твой е и плененият от мен!

Признал съм го за твой, щом аз самия
постъпил съм в залог на твоя плам,
и „второто си аз“ за да добия,
за откуп съм готов да ти се дам.
Но ти отказваш, а и той — не иска,
защото ти си хитра, той — пък — мек,
и вместо мен — неподозиращ риска —
подписал е да бъде твой навек.
Сега, лихварко с поглед безпощаден,
ти двама ни държиш в затвор студен
и аз на него станал съм досаден,
макар че твой длъжник е зарад мен…
За пръв път срещам алчност като таз
пусни поне единия от нас!