Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Макар отсъствал дълго, друже мил,
повярвай ми, неверности не крия —
по-трудно бих на теб изневерил,
отколкото на себе си самия.
Душата ми е в теб, със теб едно.
Загубих се, но върнах се веднага,
и ей ме, мия своето петно
със рукнала по бузите ми влага.
Недей мисли, че колкото и, знам,
в мен плътската ни слабост да злорадства,
могъл бих тъй, за нищо да отдам
сандъчето със твоите богатства.
Защото този свят, от теб лишен,
о, Розо моя, нищо е за мен!

Да, вярно е: по път се плъзнах лош,
на шут пред обществото се направих,
продадох си най-ценното за грош,
за нови чувства стари изоставих.
И вярно е и туй, че замижах
пред лошото, но искрено се кая;
какво си ти — какво са те, разбрах,
и знай, че сетна грешка ми е тая!
Приключено е всичко. Своя глад
не ще изострям вече с гозби нови.
За мен си ти отново богът млад,
аз — твоят роб, щастлив, че е в окови.
Приют ми отреди като преди,
в ковчежето на своите гърди!

Упреквай за делата ми не мен,
а злобната богиня с колелото 163 163 „… богиня с колелото…“ — Става дума за Фортуна, римска богиня на щастието, случая и успеха, изобразявана с рог на изобилието, изсипващ монети, или с превързани очи, стъпила върху въртящо се колело. ,
която ме дамгоса роб роден,
зависим от вкуса на обществото.
Тъй както със изцапана ръка
е вечно бояджията на вълна,
и мойта същина, уви, така
с греха на занаята ми е пълна.
Затуй прости ми, и ще стана нов,
напълно непознат за теб самия!
Като болник изплашен съм готов
горчивите ти лекове да пия!
О, дай ми прошка — тя сама дори
нездравото във мен ще изцери!

Но твойта нежна милост изличи
печата, лепнат ми от обществото;
не ме е страх, щом твоите очи
приемат ме с доброто и със злото.
Ти мой си свят и само твоят съд
ме вдига в небеса и хвърля в бездни.
На всички други съдници гласът
се сблъсква с правилата ми железни!
Като змията 164 164 „… като змията…“ — Според поверието от Шекспирово време змиите били лишени от слух. в Библията слух
за хули и ласкателства не давам
и туй, че към съветите съм глух,
със тези свои думи оправдавам:
В сърцето ми ти тъй си вкоренен,
че щом те няма, няма свят за мен!

Откакто се простихме с тебе, мили
очите ми, във плен на мисълта,
способностите свои са сменили
със нещо като зряща слепота.
Така че всичко тука — цвете, птица —
което в своя обсег хващат те,
изменяйки се в тяхната зеница,
не стига мисълта ми въобще.
Защото всичко — мъртво или живо —
те виждат само с твоите черти:
море и връх, противно и красиво,
орел и гълъб — всичко туй си ти!
Тъй вярна е на тебе мисълта ми,
че кара моя поглед да ме мами.

Дали ума ми, с тебе коронясан,
залъгват царедворците-очи,
или действително в кръга, опасан
от снопчето на техните очи,
най-грозното и най-нищожно нещо
добива херувимския ти лик,
от любовта преобразено вещо
с изкуството на учен алхимик 165 165 „… изкуството на учен алхимик…“ (мит.) — В средновековието една от целите на алхимиците била откриването на начин за получаване на злато от неблагородни метали. ?
Ах, първото е: мамят ме очите.
Познават те вкуса на своя крал.
А моят ум наивен и открит е,
и вдига той отровния бокал.
Но аз не им се сърдя, друже мили,
те първи от отровата са пили.

Излъгах, че „по-жарка от това
не би могла да бъде любовта ми!“ —
не мислех, че за тези ми слова
сегашният пожар ще ме посрами.
Но питам се: пред Времето тиран,
което съдбините ни владее,
разкъсва клетви, срива план след план,
над царствени решения се смее,
как можел съм да предполагам аз —
тъй сигурен в несигурното само —
че чувството, в мен пламнало тогаз,
ще стане подир време по-голямо?
Но пък Амур? Не е ли той дете?
Би трябвало да знам, че ще расте!

Не, бракът между чисти духове
препятствия не бива да признава —
погрешно любовта се тъй зове,
когато на промени се поддава!
О, не, маяк е тя, висок и як,
незнаещ страх пред бясната природа,
звезда е тя на бродника моряк,
със точна висота на небосвода.
Такава тя е в мене. И макар
да ни бразди челата и страните,
не може да я спре Косачът стар
да трае до завършека на дните.
Не е ли тъй, не съм за нея пял
и любещи светът не е видял!