Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Ленива Музо, със какво, кажи,
ще обясниш, че все така не пееш
за хубостта, незнаеща лъжи,
на милия, от чийто дъх живееш?
Ще кажеш, Музо, че от багрила
естествената хубост няма нужда,
че верността е винаги била —
ще кажеш — на хвалебствията чужда.
„Доброто и така си е добро“ —
недей се с тези думи оправдава:
от теб, държаща моето перо,
зависи отвъд гробната му слава.
Възпей го и лика му съхрани
красив и млад за бъдещите дни!

За свойта обич аз мълча, макар
тя днес да е по-силна и дълбока —
с разгласа, подходяща за пазар,
превръщаме ний чувствата си в стока.
И аз преди бях техен глашатай,
но те тогава бяха в първа слава —
и славеят най-звънък е през май,
а лятото щом дойде, се смълчава.
И не че е по-малко сладко то
от пролетта на първите му трели,
но лете всяко клонче и листо
от птичия цвъртеж са затрептели.
Затуй и аз гласа си заглуших —
не ща да ти дотегне моят стих.

Ах, плод тъй беден музата ми дава
при случай тъй добър, че вижда Бог,
предметът й без нейната прослава
оказва се по-ярък, по-висок.
Затуй не ме упреквай, че не пиша,
а виж се в огледалото си сам —
ще видиш лик, чиято прелест висша
ме хвърля във безсилие и срам.
Нима могъл бих нещо тъй богато
да ощетя, художник неумел —
нали с това бих сторил грях, когато
да славя твоя чар е мойта цел,
а повече от мене би ти дало
едно обикновено огледало?

Ти никога не ще си стар за мен.
Красив си днес тъй, както бе тогава…
Три зими снеха накита зелен
на три лета от китната дъбрава,
три есени донесоха ни хлад,
три пролети листенца свиха в зноя,
а ти си млад тъй, както беше млад,
когато моят поглед срещна твоя.
Но както уж недвижната стрелка
в действителност се движи по числата,
тъй, знам, и ти мениш се. И така
възкликва в зло предчувствие душата:
— Окайвам, бъдни роде, твоя дял:
какво е красота не си видял!

Не, идолопоклонство аз не бих
нарекъл любовта, пламтяща в мене,
но истина е туй, че моят стих
на теб, на теб едничък посветен е.
Красив си ти и със сърце добро,
и верен във сърдечното си чувство,
и затова е моето перо
еднообразно в своето изкуство.
„Красив, добър и верен“ — в него туй
са трите думи най-употребими;
„Красив, добър и верен“ — ти ги чуй
как сладко се преплитат в мойте рими!
„Красив, добър и верен“ — три черти,
които си събрал единствен ти.

Четейки в стари повести и песни
как авторите пишат във захлас
за дами и за рицари чудесни,
живели много време преди нас,
усещам аз от техните възхвали
на вежди, пръсти, къдрици, уста,
че те във стих да сложат са желали
такава като твойта красота,
но, види се, лицето ти прекрасно,
уви, да предадат не са могли,
понеже са го виждали неясно,
забулено в оракулски мъгли.
И как да могат? Ний край теб живеем
и пак ни липсва реч да те възпеем.

От днес ни моят страх, ни всички сбрани
пророчества на тоя свят широк
ще смеят да твърдят, че любовта ни
обречена била на кратък срок.
След дълго затъмнение 162 162 „… След дълго затъмнение…“ — По тълкуването на този пасаж се спори: според едни той е свързан с победата над испанската Велика армада (1588 г.), според други — с реално лунно затъмнение (1525); според трети и четвърти — с годината, в която кралица Елизабет преминала благополучно опасна точка от хороскопа си (1595 г.) или оздравяла от тежка болест (1599). , отново
луната смъртна блесна най-подир
и взели си обратно злото слово,
пророците вещаят вечен мир.
В това балсамно време смях и песни
в едно със любовта разцъфват пак
и страшна за тълпите безсловесни,
Смъртта пред моя стих прегъва крак.
Нетленен, той по-дълго ще те пази
от бронзовите кралски саркофази.

Как бих могъл със старото мастило
хвала да ти въздам по начин нов;
поновому какво би изразило
богатството на моята любов?
Знам, нищо! И познатото ни слово,
изречено във онзи първи час,
като молитва, всеки ден отново,
все същото „мой!“, „твой!“ ти шепна аз.
И с него любовта ни чувства свежи
изказва — чуй я! — с моите уста
и бръчките не ще да забележи,
а кара да й служи старостта.
И време й е уж да е умряла,
а виж я само: в цвят и мирис цяла!