Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

„Ухажвам, Искам, Любя“ — в мойто УИЛ 167 167 УИЛ — В оригинал сонетът е изграден върху друга игрословица. Съкращението на „Уилям“ означава и страстно желание. ,
не чуваш ли, тез три слова ги има,
пък аз единствен мил не съм ти бил
от многото ти Уил-овци, любима.
Но ти за своя Уил ще имаш кът
във своето пристанище безбрежно;
не могат други „Уил“ да те влекат,
а своя Уил да не приемеш нежно.
Морето виж — от край до край вода,
а гълта дъждовете без насита —
и ти не можеш да не кажеш „да“
на своя Уил с молбата му открита.
Ухажва, Иска, Люби той, а ти,
ах, УИЛ-а му веднъж не приюти!

Ако душата те упреква, че
със своя УИЛ си прекалено близка,
кажи й, че страстта ти те влече
и твоето желание го иска.
„Ухажвам, Искам, Любя“ — с тоз девиз
пусни ме във сърцето си горещо! —
Какво е единицата сред низ
от толкоз други? Просто нищо-нещо!
Но чуй зова ми пълен със копнеж,
пусни ме между многото, любима,
и вярвай ми, тогаз ще разбереш,
че втори смисъл името ми взима,
видяла как, надвит и победил,
„Умира И Ликува“ твоят УИЛ!

Любов, дете с превързани очички 168 168 „… дете с превързани очички…“ — Става дума за римския бог на любовта Купидон, изобразяван обикновено като момченце, често сляпо, въоръжено с лък и стрели. ,
с очите ми какво направи ти,
та в туй, което грозно е за всички,
да виждат несравними красоти?
Защо, когато спряха те наслуки
във залива, открит за всеки съд,
помогна им с лъжовните си куки
към лудост и сърцето да влекат?
Защо и то, наивно, още счита
за свой имот общинската мера;
защо порочността не вижда, скрита
под маската невинна и добра?
Обърнах гръб на правдата и ето,
таз твар ми взе очите и сърцето!

Аз знам, че тя ме мами, и все пак
във клетвите й вслушвам се, защото
желая да ме смята за новак
във тънките игри на обществото.
Тъй, мислейки, че тя ме чувства млад,
макар да знам, че знае възрастта ми,
аз вярвам уж на нейния похват,
а тя — на мойте старчески измами.
Защо не можем възраст и лъжи
един на друг да си признаем ние?
Но любовта край правдата кръжи,
а старостта годинките си крие.
И лъжем се взаимно тя и аз
и всичко по вода е между нас.

Недей ме принуждава сам с лъжи
да оправдавам твоите измени;
с две думи мигновено ме смажи,
не ме убивай с мъки извратени!
Кажи: „Обичам друг“, а не встрана
да гледаш, покрай теб като минавам!
Защо ти е таз бойна хитрина,
когато и така ти се предавам?
Аз казвам си: понеже носят смърт,
очите й, когато в мен ги впие,
към друга цел тя в порив милосърд
насочва ги, за да не ме убие.
Но ти не ме жали, бий в мене ти!
Предсмъртните ми мъки съкрати!

Бъди разумна, както си жестока,
с презрение не ми обръщай гръб,
че, току-виж, на думите потока
избълвал нетърпимата ми скръб!
По-мъдро е да ме излъжеш даже,
гнева ми туй могло би да възпре —
нали е длъжен лекарят да каже
на смъртника, че тръгва на добре?
Защото без надежда за сполука
и тебе, току-виж, оклеветя,
а този свят подхваща всяка клюка,
каквато и ужасна да е тя.
Затуй недей въртя очи, при все че
сърцето ти е, знам, от мен далече.

Във същност не очите, а сърцето
увлече се по този образ твой;
напук на тях то люби туй, в което
те виждат недостатъци безброй.
Не ти се радват и ушите също,
и ноздрите харесват те едва,
изобщо не особено могъщо
ти властваш над петте ми сетива.
Но нито те, ни разумът ми хладен
успяват да склонят сърцето в мен
пред теб да не пълзи със поглед жаден,
подобно на васал пред суверен.
Но в мъките това ми е награда:
все ти ме вкарваш в грях и мъчиш в ада.

Да, любя те във грях и ти на мен
мъстиш затуй с омраза и забрава;
но моят грях, със твоите сравнен,
осъждане съвсем не заслужава;
във всеки случай не от таз уста,
печатите си сложила червени
под толкова измами на сластта
и толкова съпружески измени.
Не се дразни, че те ухажвам аз,
тъй както ти сама ухажваш други
смилим ли се, и милостта към нас
не ни отказва своите услуги.
А милост ако няма в твойта гръд,
безмилостен към теб ще е светът.

Виж, младата стопанка в двора как,
подгонила побягналата птица,
оставя своя мъничък юнак
след нея да реве, прострял ръчица.
Със пламнал лик, във шумния си лов
увлечена, забравила за всичко,
не чува тя отчаяния зов
на малкото, останало самичко.
Така и ти си хукнала след туй,
което от прегръдките ти бяга,
пък аз те моля изоставен: — Чуй!
Върни се, приюти ме, моя драга!
Хвани тогова, който ти е мил,
но утеши и плачещия Уил!