Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

На тръгване как мъчеше ме страх
за всяка най-ненужна дреболия
и колко се грижливо постарах
от пръстите безчестни да я скрия!
А теб, от мойте накити най-скъп,
теб, чийто блясък ми съгрява дните,
теб, главна моя радост, главна скръб,
оставих те за плячка на крадците.
Не те укрих в сандък със катинар,
а тук, в сърцето свое благородно,
където си безспорен господар
да влизаш и излизаш най-свободно.
А ти и свят човек би съблазнил
и знам, ще те откраднат, друже мил!

За този ден — далеч да бъде той! —
когато почнат първите досади
и мойте недостатъци безброй
пред своя съд разсъдъкът извади;
за този ден, когато, без да спреш,
със хладен взор ще минеш покрай мен ти
и любовта, загубила летеж,
ще почне да претегля аргументи;
за този ден се готвя отсега
и свойто недостойнство ти признавам,
и вдигнал длан, заклевам се с тъга,
че твоята страна ще защитавам:
ти прав ще си да бъдеш с мен суров,
аз — крив, да искам твоята любов.

Ах, как ужасно пътят ми тежи
и колко са ми мислите унили,
когато всеки преход ми множи
от милия делящите ме мили!
Под мене и под техния товар
сломеното от труд четириного
усеща, че тоз негов господар,
по всичко си личи, не бърза много.
Дори като пришпоря го до кръв,
то хода си от туй не ускорява,
а само с хрип отвръща ми такъв,
че той със друга шпора ме ранява,
защото чувам упрека му тъп:
„Къде, оставил радост, гониш скръб!“

Тъй склонно е сърцето да прости
на кончето за неговия мързел —
натам, където ще ми липсваш ти,
наистина, защо съм се забързал?
Но как ще му прости за бавността
на връщане към теб, към теб, когато
и вихрите, запенили уста,
ще шибам с нетърпение крилато?
Тогава сам ще се превърна в плам,
от твойта близост, слънце мое чудно,
и в миг спешил се — с благодарност, знам —
ще викна тъй към кончето си мудно:
— Преди аз бързах, ти се противи;
сега аз тичам, ти след мен върви!

Тъй както богаташът само рядко
парите си брои, разбрал добре,
че може удоволствието сладко
от честа употреба да замре,
и както рядко вмъква календаря
сред делниците празничния ден,
и рядко в колието се повтаря
брилянтът, в златна рамчица вгнезден,
тъй точно, мой приятелю, от скрина
на времето те рядко вадя аз,
подобно скъпа дреха от коприна,
държана за тържествения час.
Сърцето с радост, вярвай ми, еднаква
се среща с теб и срещата очаква.

Едничка сянка хвърлят всички живи
и чудно, от какво си сътворен,
та в толкоз сенки, копия правдиви,
повтаряш се навсякъде за мен!
Адониса 155 155 Адонис (мит.) — Красив младеж от Библос, обичан от Афродита, който бил разкъсан от глиган. Темата е развита от Шекспир в поемата му „Венера и Адонис“. опишеш ли, той даже
копира бледо твоите черти;
вземи Елена 156 156 Елена (мит.) — Става дума за Хубавата Елена. Тя била съпруга на цар Менелай и открадната от Парис, станала причина за Троянската война, възпята в „Илиадата“ на Омир. , и ще се окаже,
че тя — в одежда гръцка — пак си ти.
Природата, тя също подражава
на тебе, образец за красота,
и свежа като теб напролет става,
и щедра като теб през есента.
Във всяка хубост виждам външността ти,
по вярност само нямаш дубликати!

Красивото ний повече ценим,
щом слее красота със вярна дума —
на розата цветът ни е любим,
защото му е сладостен парфюма.
И шипката разтваря розов цвят
над стъбълце, обсипано с бодили,
тя също тъй сред пролетния свят
кокетничи с листенцата си мили,
но нейното е външно и до век
и никому затуй не е приятно;
със розите е иначе — човек
от тях извлича масло ароматно.
Аз твойта вярност също изцедих —
увехнеш ли, ще лъхаш в моя стих.

Ни мраморът, ни твърдият гранит
на гробниците знатни ще успеят,
макар така внушителни на вид,
могъщия ми стих да надживеят.
Във него ти, възпят от мойта реч,
звучаща над размириците злобни,
ще устоиш на Марсовия меч 157 157 „… Марсовия меч…“ — Марс бил бог на войната в гръцкия пантеон. ,
повалящ истуканите надгробни.
Над времето, над кръв и прах, и тлен,
ти в мойте рими ще живееш вечно,
от хубост и от слава осенен
пред взора на потомството далечно,
и жив ще си до Праведния съд
за тез, които знаят да четат!