Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Когато мисълта ми през нощта
на съд повиква спомени далечни,
прежалените някога неща
пак къртят глъбините ми сърдечни.
И рукват пак сълзите ми на мъж
по гласове във мрака отзвучали,
и плащам пак заплащани веднъж
увреди, неустойки и печали,
и тъна във загубени дела,
нещастия, банкрути и фалити,
и уж си е скръбта ми отишла,
а сметките й, ей ги пак открити…
Но щом за теб си спомня, мили, ти
заплащаш ми провали и щети.

В гръдта ти бият множество сърца,
които считах от години спрели,
в лика ти виждам скъпите лица
на толкова приятели измрели!
Безчет сълзи на искрена любов
над гроба им аз лях тъй дълго време,
а те били във гроб укрити нов,
достоен любовта ми да приеме.
Ти този гроб си, ти си този склеп,
у теб, събрани, всички тях ги има,
и всички завещали са на теб
частта любов, на тях от мен дължима.
В сърце, в лице, ти всички тях си слял
и мене, с любовта ми, имаш цял!

А надживееш ли деня, във който
ще съм отвъд желания предел,
случайно срещнал две слова от мойто
перо на стихотворец неумел,
с напредъка словесен извини ги
и приеми ги за страстта във тях,
макар сред други автори и книги
наивни да изглеждат и за смях.
Кажи си: „Ако Музата на тоя
приятел мой бе жива между нас,
тя плод би дала по-добър с развоя
на живите от днешния Парнас 153 153 Парнас (мит.) — Планина в Гърция, обитавана според вярването от бога на изкуствата Аполон и от музите. Тук смисълът е: «сред днешните поети». .
Харесвам тях за тяхното изкуство,
но старият по-искрен е по чувство!“

Аз дни съм виждал, слънцето когато
над билото подало бодър лик,
ливади и реки превръща в злато
с изкуство на небесен алхимик,
а след това, на облак позволило
да скрие в було образа му млад,
към запада отправя се унило,
оставяйки света ни в мрак и хлад.
Така и мойто слънчице сияйно
огря ме със топлик благословен,
но щастието беше краткотрайно —
ах, облак чер затули го за мен!…
И все таки духът ми не унива:
игрите на слънцата са такива!

Защо ли предвеща ми ясен ден,
о, слънце мое, друже мой сърдечен,
та бурята да връхлети над мен,
поел на път, по летному облечен?
Със топъл лъч сега сушиш ти сам
лицето ми, но цяр това не дава —
не ни лекува нежният балсам,
щом в раната заразата остава.
Обратно взимаш своите слова,
разкайваш се, видял ме как линея,
но болката не стихва от това,
че каел се виновният за нея…
Но тез сълзи… Ах, чувствам: ти със тях
откупваш — като с перли — своя грях!

Към свойта грешка не бъди тъй строг —
живее червей в пъпката красива,
размътва се кристалният поток
и облак чер луна и слънце скрива.
Тук всички грешни сме. И аз сред тях
греша, че тези примери ти давам
и сам се черня, като твоя грях
така несъразмерно оправдавам.
Ищец съм уж, а ето ме готов
вината на ответника да крия
и смесвайки ненавист и любов
в защита, странна и за мен самия,
ти ставам помагач, крадецо мил,
най-свидното за мене похитил!

Приемам, ще живеем като двама,
макар че любовта ни е една,
така че върху теб и сянка няма
да се простре от моите петна.
Едничък трепет във едно ни слива,
но злобен зид разделя ни на две;
той нежната ни връзка не убива,
но граби й тъй много часове!
И с поздрав, който трудноуловим е,
аз пазя те от клюки и от срам,
и ти зарад доброто свое име
приветстваш ме със кимване едвам.
Така да е! Тъй всичко в нас едно е,
че чувствам твойто име като свое.

Тъй както немощен баща следи
на буйния си син игрите мили,
и аз, осакатен от рой беди,
утеха виждам в твойте млади сили.
Защото хубав, умен, знатен, млад,
във тебе идеалът въплътен е,
и аз към тази божа благодат
присаждам обичта си, кълн от мене.
И вече от беди не съм разбит,
а плъзва в мен млад сок въображаем,
и жив съм, и усещам се честит,
зрънце от твойта слава взел назаем.
Бъди с каквото щеш ощастливен —
щом имам теб, то влива се и в мен!

Как скромната ми Муза би могла
да няма теми, тебе щом те има,
предмет достоен за безчет дела
от царството на сладостната рима?
Благодари на себе си, ако
в тез мои редове откриеш смисъл —
творба, добра за твоето око,
със твоя помощ кой не би написал?
Бъди за нас десета Муза ти,
от деветте по-свежа десет пъти,
та в стихове на други да блести,
излял се в тях завинаги, духа ти,
а моите, ако с мене не умрат —
похвалата за теб, за мен трудът!