Уилям Шекспир - Том 8. Романси и сонети

Щом бронз, гранит, земя, вода безбрежна
не могат се опази от смъртта,
как би могла, от росен цвят по-нежна,
безсмъртна да е твойта красота?
Как пролетният полъх връх ще вземе
над пристъпа на яростните дни,
когато вечният рушител Време
разяжда твърдокаменни стени?
О, мрачна мисъл! Как да не потъне
във времето тоз негов бисер пръв,
крака на часовете кой ще спъне
и спре неутолимата им стръв,
освен — по чудо — черното мастило,
сред мрака чер лика му осветило.

Зова смъртта. До гърлото съм сит
заслугата да виждам просекиня,
и глупостта — в костюм със бисер шит,
и честността — удавена във тиня,
и простия език — немил-недраг,
и пъченето — признак за наука,
и чистото моминство — във бардак,
и почестите — пръскани наслука,
и нрава строг — покварен от властта,
и гордото достойнство — на заплата,
и творчеството — с вързани уста,
и правдата — във служба на лъжата.
Охотно с тази смрад се бих простил,
но как да те оставя, друже мил?

Ах, нужно ли е да живее той
сред толкова развала и поквара,
та като щит пороците безброй
да му използват името и чара
и себе си да мажат с багрила,
дано със него сбъркаме ги ние —
фалшива роза сякаш би могла
естествена окраска да добие?
Защо, защо на тоя свят разплут
живее той със славата си млада,
когато е Природата в банкрут
и вече свежа кръв й липсва в склада?
Знам, с него спомня тя на тоя свят
как беден е и как е бил богат.

Тоз негов лик е знак от минал ден,
ден искрен както днешните цветя са,
когато този свят не е бил в плен
на новите ни средства за украса;
когато още никой не е смял
от мъртъв череп къдрите да снеме,
та те, когато оня е изтлял,
кощунствено да кичат второ теме.
Тоз негов лик ни спомня минал век,
век, носещ чистота неотразима,
когато с чужди пролети човек
не е красил безлистната си зима.
Той тук е, фалша днешен да сравни
със хубостта от нявгашните дни.

За многото ти качества, които
са видими, дори и твоят враг
с възторг и одобрение открито
отдава ти дължимото все пак.
Но в хора от хвалби за външността ти,
долитащи от близо и далеч,
долавял съм и хладни атестати,
за нрава ти когато стане реч.
На хората, уви, не им харесва
— а съди по делата този свят —
че смрад на вреден плевел се примесва
към мириса на нежния ти цвят,
а чувал съм и намеци злоради,
че „буренясват общите ливади“…

От клюките недей се тревожи —
красивите са прицел за мълвата;
слухът край всичко хубаво кръжи,
естествен като гарван в синевата.
Одумките дори — ако си чист! —
придават слава, тъй като се знае:
на розата най-прелестният лист
за червея най-лакома храна е.
Засадите надвил на младостта,
до днес си бил безгрешен пред морала,
но знай, че завистливите уста
не ще затвори тази ми похвала.
Не им ли даваш повод да гълчат,
за дружба с тебе ще ламти светът.

Напусна ли света, мой друже скъп,
на червеите гозба за да стана,
не ме жали! Да трае твойта скръб,
дорде звъни черковната камбана!
И нейде ако срещнеш този стих,
недей си спомня кой го е написал —
тъй нежно те обичам, че не бих
желал да помрачавам твойта мисъл.
А спомниш ли ме ти, когато аз
ще бъда пръст, недей ме споменава,
защото, чул ме назован на глас,
тоз мъдър свят — все същият тогава! —
със присмех току-виж те оскърбил,
задето си ме спомнил, друже мил!

Светът се би учудвал за какви
достойнства мои бил си с мене близък,
затуй подир смъртта ми забрави,
че имал си любим със дар тъй нисък.
Не го ли сториш, от немай-къде
ще трябва да прибегнеш до измама,
която би могла да ми даде
способности, каквито в мене няма.
И затова — лъжа за да не би
да опетни душата ти правдива,
ти името ми с мене погреби,
та двама ни позор да не покрива:
от своите стихове червя се сам,
и теб заради тях ще те е срам.

Аз зная, есента ти виждаш в мен,
която брули листи пожълтели
от клона гол — храм, сякаш разрушен,
във който звънки хорове са пели.
Ти виждаш в мен деня, когато той
след залез слънце с мрак се чер намята
и бързо нощ, изпълнена с покой,
отнася сякаш в нищото земята.
Ти виждаш в мен мъждеещия плам,
когато вече с пепел се загръща,
във смъртното си ложе свил се там,
където с младост е бучал могъща.
И знам: затуй по-скъп за теб съм аз,
защото е раздялата пред нас.