Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

Михо (средня пора зидар, малко муден, с черна жалейка на калпак. Към Христа) . Туй-то! Нашата вяра и черква — че тя не е ли твоя?

Христо. Не ми трябате ни вий, ни черквата ви. Една дупка изровихте там — проглушихте с нея света.

Драган (извръща се по-скоро към майстор Браина) . Ела сега, майсторе. Като му даваше все мегдан, ела да го чуеш. Защото не сме му уйдисали на ума, черква за него и за хаджи Славовата да дигнем, не рачи нищо да чуй!

Христо (не иска да знай) . Като доде! — Ха, да чуе! Ще ме уплатите!

Майстор Брайно (стъписан настрана, към Драгана) . Какво е то? Без мене там не може ли?

Драган.Как тъй без тебе? Ти защо си тук? — Нали с дяда Милка юздите на всички да стягате. Или ще ги оставиш с краката нагоре да тръгнат? Какво повече — додохме да ги разтърваме да се не претрепят!

Дядо Милко.Кому да стягам юздите, уста Драгане? Какво ме месиш и мене?

Драган.Не ги ли видите? Зидари — тъй ли бяхме ний пред по-старите, пред майстора?

Дядо Милко.Командарете се сами помежду си и се слушайте. На вашия сговор ний чакаме.

Майстор Брайно. Зидар не е добитък с юзда да го водя. Хайде — стига и с твоите!

Драган.Ей я командата! Чухте ли я!

Майстор Брайно. Аз тъй зная. И не рача на всяко гърне похлупак да ставам.

Драган.Затуй имаме сговор и работа ще свършим!

Христо.Ти пък какво току се запъваш?

Драган.Нищо.

Христо.Тогази — върви си, не ми боли главата.

Драган.Аз посем сега на вас ви го не вържа. Да ви тегли греха, който ви е оставил да изкривите врат, насреща ви да се не стои.

Христо.Чухме. Само ний! Пък ти, като се делякаш с майстора и мърмориш.

Драган.Защо се делякаме с майстора? Като вас! Защото не можем да разделим една мома ли?

Христо.Защото не ти върви по водата. За моми като захванат да се делякат и такива като тебе…

Георги.Дано и ний някога да сме били млади…

Дядо Милко (ги пресича) . Стига сега! Стари, не отивайте по ума на младите. Вървете да довършите каквото сме захванали.

Герги (дърпа Драгана) . Остави ги, уста Драгане. Остави — нали видиш.

Драган (със сдържан гняв) . Ще ги оставя! Ама помнете ми приказката. Дядо Милко, и ти я помни. Само тука темел черква няма да хване.

Христо (като махва нехайно) . А-ах, тя твойта приказка!…

Драган.Нали са тези ежби между нас, зидарите, нали е тази хаджи Славовата в селото… По-напред кърджалиите я събориха — в други ден субаша ще доде и ще ни накара сами да я съборим!

Стойко.Сами я градиме, сами ще я съборим.

Майстор Брайно. Ушите ми слин хванаха от тези прокоби. Ще градим ли, ще събаряме ли: там ще видим. Хайде сега!

Зидарите тръгват след майстора.

Драган.Ще видиш!

Майстор Брайно (натъртено) . Дигайте чуковете и всеки на работата си.

Драган.Аз ще си отида на работата.

Христо (след Драгана) . Много ти здраве. Ако я събориш, по-хубава ще ти дигна!

Дончо (като се извръща и го смярва с очи) . Ще дигнеш!

Дядо Милко (спира се при Христа) . Стига и ти като рак на бързей си се запъвал. Гръмна ми главата все твойте да разправям. Пълни си котела — за варта там трябва вода! (Към Рада.) Пък тебе — тия дни да те не виждам из село! Чуваш ли? Сета не ни е до сватби, ни до сватовства. Да си изкараме черквата.

Дядо Милко и селяните завиват към село.

По-старият селянин. (на тръгване, поклатвайки глава) . Млади, млади — и не мислят биля!…

Христо и Рада остават сами на чучура. След малко мълчание.

РадаЗащо беше сега тази врява?

Христо.Защо!

РадаОстави го да си върви. Какво ще се залавяш с него…

Христо.Пред очите ми, да ти земе китката — да го оставя!

РадаАми, да не бях го оставила, щеше да я земе!

Христо. А-а, тъй ли? Кога си му дала сама — кажи ми!

РадаХвана се сега за приказка, дръж!

Христо.Кажи ми. Ами — да зная. Без малко щях да ти претрепя изгорника.

РадаИзгорник!

Христо.Какво не му харесваш?

РадаХаресвам го! Как не…

Христо.Тъкмо прилика. Къщите ви една до друга — знайте се от малки. По двор да ходи да те гледа, в къщи да стои да те слуша. Надвечер пък ела го причакай на чучура, сама да му затъкнеш китка на ухото. Любов тъй, на — наготово.