Петко Тодоров - Зидари (Драма в четири действия)

И тримата тръгват към черквата. След малко стигат до зидарите и Драган се изстъпва горе на скелята с дара.

Драган (обърнат към село, развява дара и нарежда едва чуто) . Хее, и дядо Димо донесе дар. Здраве му от бога…

Още преди старейшина да тръгне със селяните към черква, откъм село, стъкната с китка на чело, се показва Рада, дигнала бели менци на кобилица, иде на чучура. Тя се доближава до коритото, мълчаливо снема кобилица и подлага менцитеси да се пълнят. Налива си едина, туря другия и все продължава да надзърта към черквата мълчаливо. Когато селяните отминават с дяда Милка, откъм черквата се показва Дончо — млад, плещест момък, препасан с хубава зидарска престилка, носи котел за вода.

Дончо (като се изправя на чучура пред Рада) . Много си подранила, Радо.

Рада.Какво ти е теб — подранила съм…

Дончо.Не видиш. Менци ти прелели, не ги отместяш бари.

Рада (отместя си менците и после един след друг ги излива в коритото) . За ред ли бързаш? На. Пълни си котела, само не ми боли главата.

Дончо.Защо си ги пълнила, защо ги изливаш! — Христа ще чакаш.

РадаХриста. Я си напълни котела, че се върни да му кажеш да дойде.

Дончо (вперил очи с недоумение в нея) . Да му кажа да дойде… Че аз ли ще ви нося заръките?

РадаКакво ще ти стане да ми сториш едно добро. Или като си на Донча Арнаутина унука, ще ти падне честта?

Дончо.Приказват ти човешки, ти се подбиваш!

РадаТъй зер, ами че как!

Дончо.Тряба някой като Сирака. Като кривне глава, да не му дири.

РадаТи можеш ли кривна? Веднъж, тъй, да те видя само.

Дончо.Лесно се кривва. Когато на нищо не държиш, сам изправен като топола.

РадаЕ, изправи се и ти топола — да те види и да те познае всеки!

Дончо.Топола сянка не прави. Радо. Ти ме знаеш от какъв корен аз съм издънка и — как съм отхранен.

РадаБре, тебе. Теб самия искам веднъжда видя! Какво правил дядо ти, той го сторил и си отишъл вече!

Дончо.Дяда ми го знае и почита цяло село. Неговото име ний да не почерним, стига ни.

РадаКато ви стига — преживяйте само честта и името на дяда си и ти, и вашите из къщи!

Дончо.Ти у дома щеше да бъдеш като у вас. Не ти харесваме — иди пък у Сирака, хайде…

РадаМен ми е дотук дошло удома. Няма все в тази махала да стоя. Омръзна ми! Като бяхме малки, не помниш ли: оставях овчарите от нашата махала, с подолци си изкарвах овцете.

Дончо.Помня. И тогаз, както и сега. Искаше, дето казват старите: да оставиш питомното, дивото да гониш.

Рада (дига рамена) . Защо ти викам, търси си някоя питомна, като тебе. Да се радва на името и родът ти.

Дончо.Че тебе ще те зачерни ли моя род?

РадаМене дивото ми тегли сърце. На питомно съм сита! Когато на Игнажден се оберем, като сегне някоя в съда да извади моя пръстен и запеят момите, аз затворя очи да видя какъв момък ще ми излезе на късмет — жив да го видя.

Дончо.Ти аслъ все със затворени очи си дириш късметя. Той пред пряга ти — ти си затваряш очите.

РадаКакви момци ми са се мяркали!

Дончо.Амй аз някога не съм ли ти се мярвал?

РадаТи? Ха… Че откогато съм се родила, откогато се човек помня, все тебе гледам през плета. За тебе ли ще зема и по Игнажден да бълнувам.

Дончо (дига рамена) . Сирака е по-преден от мен… За него пък бълнувай. От пладня ела тук на чучура да го причакваш.

Рада (с насмешка) . Ами тебе ли да дойда да причаквам, бре! Че тебе виждам, когато излязваш и когато влязваш. Знам какво мислиш — какво ще ми кажеш, знам. И на чучура ли да те причаквам. За какво ми си?

Дончо (въздиша) . Откогато ти се завъртя ума подир Сирака, не ти трябвам вече. Пък мене ти още по легна на сърце оттогази, Радо.

Рада (дига рамена) . Да не са се свършили момите по света за тебе?

Дончо (вперя очи в нея) . Нямаш ли вяра, или сърце ти камък е станало! Защо приказваш тъй?

РадаКакво пак?… Не мога да слушам да ми хленчат!

Дончо.Глас да имах, заплакал бих дори, да чуеш какво ми е наболяло на сърце.

РадаЩе ти прилича тогава, да видиш. Я, остави ти тези, стъпи си на краката. Сега тъкмо захващат седенки, на десет моми бари да завъртиш ума! Да тръгнат с магии и чемери да те гонят!