Нина Георге - Парижката книжарница

Пийна още малко вино. През това време облаците се оцветиха във всички нюанси на червеното и жълтото: черешово, малиново, прасковено, пъпешово. Най-сетне Жан Пердю разбра.

Тя е тук! И там!

Душата и енергията на Манон, цялото ѝ същество, освободено от тялото, се бе сляло с въздуха, със земята и с вятъра. То беше навсякъде и във всичко, искреше и му показваше какво беше тя.

Защото всичко е в нас. Нищо не си отива.

Жан Пердю се засмя, но смехът му причини болка. Затова замлъкна и се вслуша в сърцето си, където смехът продължаваше да танцува.

Права си, Манон. Всичко е тук. Нашето време е непреходно, безсмъртно. Животът не спира.

Смъртта на любимите ни хора е само праг между края и новото начало.

Пердю пое дълбоко дъх и издиша бавно.

Ще помоли Катрин да изкачат заедно следващото стъпало. Да заживеят в новия, светъл ден след дългата, мрачна нощ, започнала преди 21 години.

— Довиждане, Манон Морело. Довиждане — пошепна Жан Пердю. — Прекрасно беше, че те имаше.

Слънцето се скри зад възвишенията на Воклюз и небето запламтя огнено.

Когато цветовете избледняха и отстъпиха място на сенките, Пердю изпи чашата „Манон“ до последната капка.

Зa втори път се събраха всички заедно на Бъдни вечер, приготвиха тринайсетте десерта и сложиха три прибора за мъртвите, за живите и за щастлива Нова година. На дългата маса в дома на Люк Басе винаги оставаха три свободни места.

Виктория прочете „ритуала на пепелта“ — окситанската молитва за мъртвите, — застанала пред откритата камина в кухнята. Тя го правеше по свое желание всяка година в памет на майка си Манон, но и за себе си. Всяка година изпращаше послание към мъртвите, за да ги увери в обичта на живите.

— Аз съм лодката, която те води към мен — зачете Вик с ясен глас. — Аз съм солта на устните ти, аз съм ароматът, съществото на всички ястия… Аз съм изненадващата утринна зора и бъбривият залез на слънцето. Аз съм непоколебимият остров, който бяга от морето. Аз съм онова, което ще намериш и което бавно ме освобождава. Аз съм добрата граница на твоята самота.

При последните думи Вик заплака. Жан и Катрин, които се държаха за ръце, също се насълзиха. Жакен Албер Пердю и Лирабел Берние, които се наслаждаваха на примирието си в Боние, също не скриха вълнението си. Нищо, че бяха сурови северняци, които не се трогваха от думи.

Двамата обичаха Макс с цялото си сърце, а той се бе нарекъл техният „осиновен внук“. Сприятелиха се и със семейство Басе, с което съдбата ги бе свързала чрез любов, смърт и болка. Цялата тази смесица от необичайно силни чувства вече за втора година събираше родителите на Пердю. В леглото, на масата, в колата. През останалата част от годината Жан редовно слушаше оплакванията на майка си от бившия ѝ съпруг, този „легастеник [53]без маниери“, както и шеговитите охкания на баща си от строгостта на „госпожа професорката“.

Катрин предполагаше, че взаимните подигравки и обвинения вълнуват сърцата им и затоплят телата им, за да могат в деня на Националния празник, по Коледа, а от две години и за рождения ден на сина си, да се отдадат на любовта си.

Старите Пердю, Жан и Катрин прекарваха времето от 23 декември до 6 януари в Боние. Дните им бяха изпълнени с хубаво ядене, с много смях и разговори, с дълги разходки и дегустация на вино. Жените си доверяваха тайни, мъжете мълчаха в дълбоко разбирателство. И тази година беше така. Новото време идваше за пореден път.

Разцъфването на прасковите в края на зимата означаваше новото начало за Прованс. Овощните дървета по бреговете на Рона първи се покриваха с нежнорозови цветове. Макс и Вик избраха това прекрасно време, за да се оженят. Макс търпеливо ухажваше избраницата си в продължение на цяла година, преди да получи първата целувка, но от там нататък всичко тръгна много бързо.

Преди месец Макс Жордан публикува първото си произведение за деца: „Магьосникът в градината. Детска книга за герои“.

Критиците бяха стъписани, родителите се възмущаваха, децата и тийнейджърите реагираха с въодушевление. Особено ги забавляваше гневът на родителите и учителите.

Книгата ги призоваваше да поставят под въпрос всичко, което възрастните обозначават с израза „Така не се прави!“.

След продължително търсене из цял Прованс Катрин откри своето ателие. Помещението не беше проблем, но тя искаше околният пейзаж да отговаря напълно на душевното ѝ състояние. Най-сетне намериха стар хамбар редом с възхитителна, доста западнала провансалска селска къща между Со и Мазан. Отдясно се простираше лавандулово поле, отляво се издигаше планина, отпред се виждаха безкрайни лозя, а зад тях — планината Ванту. Зад къщата имаше овощна градина, която стана любимото място на котките Роден и Немировски [54].