Нина Георге - Парижката книжарница

Отново стана топло, но това беше меката, усмихната есенна топлина, която се радваше на вечерните бури и утринната свежест и не съжаляваше за горещите летни месеци, когато земята ожадняваше.

Жан Пердю вървеше по стръмната, с много завои пътека, без да бърза. Наоколо цареше тишина. Придружаваха го само щурци, цикади и лекият полъх на вятъра. Днес щеше да се изкачи на хълма с църквата и гробището. Носеше дневника на Манон, отворена бутилка вино от Люк и чаша.

Вървеше, съобразявайки се с особеностите на неравната пътека — леко наведен, със ситни стъпки, с болки в коленете, които се разпространяваха към гърба.

Стигна до църквата, мина покрай каменното стълбище, под старите кедри и стигна до гробището. Гледката го замая.

Далеч, далеч под него се простираше долината. Денят след мистрала бе отнел синевата на небето и хоризонтът, където май беше Авиньон, светеше почти бял.

Жан видя светложълти къщи, нахвърляни като зарове сред зеленината. Тук и там светеха червени и жълти постройки като в историческа картина. Дълги редици лози, стройни като войници, зрели и сочни гроздове.

Огромни квадрати прецъфтяла лавандула. Зелени, кафяви, тъмножълти ниви, между тях дървета с полюляващи се корони. Прекрасно място. Величествена гледка, способна да затрогне всяка човешка душа.

Жан изпита чувството, че хълмът, обграден от дебели стени, каменните гробници, огромните кръстове — всичко това е най-долното стъпало към небето.

Сигурно Господ сядаше на върха и гледаше надолу. Само мъртвите и той имаха право да се наслаждават на невероятната гледка. На безкрайния простор.

Жан стигна до високата порта от ковано желязо и я отвори. Гробищата бяха дълги и тесни, на две тераси, с по две редици гробове. Обрулени от времето каменни ковчези и саркофази от черен мрамор на горната тераса и две редици по-нови на долната. Надгробни камъни, високи като врати и широки като легла, увенчани с кръст. Семейни гробници, построени тук преди векове.

Между гробовете се издигаха стройни, грижливо подрязани кипариси, но те не хвърляха сянка. Тук всичко беше голо. Никой не се опитваше да се опази от немилостивото слънце.

Все още задъхан, Пердю мина покрай първата редица, четейки имената. Върху големите саркофази бяха поставени порцеланови цветя, стилизирани каменни книги, полирани и украсени със снимки или стихове. На някои имаше малки фигури, показващи с какво е обичал да се занимава починалият.

На гроба на Бруно: ирландски сетер и шапка на ловец.

Върху съседния пък бе изобразена ръка с карти за игра.

По-нататък Пердю видя очертания на остров — вероятно мъртвата е мечтала да отиде там.

Каменни гробници със снимки, карти и различни изображения. Живите от Боние изпращаха своите мъртви с много послания.

Декорациите напомниха на Пердю за Клара Виолет. Пианото ѝ беше отрупано с какво ли не и всеки път трябваше да я моли да разчисти, преди да започне поредният балконски концерт.

Изведнъж проумя, че му липсват обитателите на дом № 27. Възможно ли е през всичките тези години да е бил заобиколен от приятели и да не ги е забелязвал?

Намери Манон в средата на втората редица, с поглед към долината. Лежеше до баща си, Арно Морело.

Добре, че не е съвсем сама тук…

Падна на колене. Опря буза върху камъка. Протегна ръце да прегърне саркофага.

Мраморът беше хладен, макар че грееше слънце.

Щурците пееха. Вятърът свиреше жално.

Пердю зачака да усети нещо. Да усети Манон.

Ала сетивата му бяха заети с друго. По гърба му се стичаше пот. Кръвта пулсираше болезнено в ушите му. В коленете му се забиваха ситни камъчета.

Отвори очи и прочете името ѝ. Манон Басе (по баща Морело), 1967–1992, чернобяла снимка в рамка.

Не усети нищо.

Тя не е тук.

Вятърът разклати близкия кипарис.

Тя не е тук!

Пердю стана, разочарован и безпомощен.

— Къде си? — пошепна към вятъра.

Фамилната гробница беше пълна. Порцеланови цветя, каменни котки, отворена книга. Някои пластики бяха със снимки. Пердю не познаваше нито една.

Сватбената ѝ снимка. Отдолу надпис: „С любов. Никога не съжалих. Люк“.

Друга снимка — Манон държи котката си: „Вратата към терасата е винаги отворена. Мама“.

Трета снимка: „Аз дойдох, защото ти си отиде. Виктория“.

Жан попипа предпазливо пластиката, изобразяваща отворена книга, и прочете надписа. „Смъртта не означава нищо. Ние винаги ще останем такива, каквито сме били един за друг.“

Прочете двете изречения още веднъж, този път на глас. Манон бе казала тези думи преди много години в Буо, когато търсеха своята звезда над тъмните планини.