Soraya
Meltem Yılmaz
Copyright © Meltem Yılmaz; © Kalem Agency
Сорая
Мелтем Йълмаз
© СофтПрес ООД, 2016
© Елен Кирчева, превод
© Правда Василева, коректор
© Радослав Донев, дизайн на корицата
© Станимира Вълева, графично оформление
ISBN 978-619-151-343-7
Бягайки от войната,
тя не знаеше, че ще бъде победена
от любовта…
Романът е вдъхновен от житейската драма на пострадало от войната в Сирия и потърсило убежище в Турция младо момиче.
В преддверието на смъртта…
— Сорая… Сорая… Сорая!
Настойчиво повтарящият името ѝ женски глас беше спасителната нишка в тъмния тунел, където Сорая очакваше смъртта.
Сега, докато с последни усилия се изкачваше нагоре, инстинктивно вкопчена в тази нишка, тя си припомни оглушителната експлозия, взривила в сърцето ѝ безвремието; а после — внезапното пропадане в непрогледния мрак. Оттук нататък нямаше ни образ, ни звук, ни мирис или вкус. Примирение след мъчителни родилни болки. Безпаметен сън на границата на безсъзнанието. Безкраен вакуум в океана на безбрежието.
Сетне вълна след вълна… Борба за пробуждане, затънала в блатото птица, пляскаща с криле; насилствено завръщане към живота. Стремеж към възобновяване на едва осезаемите движения, наречен жажда за живот. Когато Сорая се добра до началото на тунела, клепачите ѝ затрепкаха. И накрая първият слънчев лъч докосна тялото ѝ: Пробуждане!
Когато отвори очи, видя през булото на влажна, мътна мъгла черна муха, бореща се за живот на белия мръсен таван. Докато треперещата от студ Сорая се приближаваше към живота, силно жужащата муха отиваше към смъртта. Щом накрая се озова лице в лице с притежателя на гласа, призовал я от пресъхналия кладенец — медицинска сестра на средна възраст, с черно фередже и очила като лупи — избликналата от дън душа благодарност премина в трепета на устните ѝ. Сновящите като сенки зад гърба на сестрата хора, несекващите стонове на ранените и мирисът на мръсно, разнасящ се из въздуха от общите дихания, бяха доказателство за връщането на Сорая към живота.
— Слава Богу!
Сорая искаше да отговори на сестрата, но се боеше да разкрие силните чувства, закърнели от дългогодишно потискане, натежали от лутането между живота и смъртта. Сякаш ако ги излееше, и душата ѝ щеше да излезе с тях. Сестрата обаче я гледаше, очаквайки отговор.
— Аз… Къде съм?
— В Хумус. В лазарета. Вече болница.
— А семейството ми?
— И те са хоспитализирани. В дома ви падна бомба. Бяхте ранена. Ще се оправите. Опитайте се да поспите.
Буря от въпроси връхлетя Сорая, докато лежеше на твърдия матрак и гледаше как сестрата се отдалечава като гигантска мравка. Един водеше до друг при всяка крачка на сестрата: „Откога съм тук? Къде съм ранена? Къде е семейството ми? Как са те? Кога ще изляза оттук? Какви са тия хора?
Лежеше на най-затънтеното легло в лазарета, който първоначално служеше като лечебница в Хумус, а от началото на войната бе превърнат в болница за десетки ранени, които пристигаха ежедневно.
Първо леко обърна глава наляво и забеляза огромните тъмнокафяви кръгове от кръв по чаршафа на спящия в съседното легло млад мъж. Понеже мургавият младеж с рядка брада изглеждаше по-скоро ранен в сражение, напомни на Сорая за брат ѝ. Упоеното му тяло беше неподвижно, като труп в ковчег. Страхуваше се да срещне погледа му, като се събуди, затова се надигна въпреки болката в гърба си и видя, че се намира в дълго тясно помещение с разположени едно срещу друго около 20 легла с ранени мъже и жени. Болнавата жълтеникава зимна светлина процеждаща се в стаята от малки прозорчета точно под тавана, проблясваше в серумната течност, окачена на стойки почти до всяко легло.
В пространството между двете редици легла, използвано и за разходки от болните, бяха разхвърляни безредно неизвестно чии скъсани калцуни и кални обуща. Железните табли на леглата, скърцащи при всяко движение, бяха ръждясали на места. До някои болни имаше чанти, до други — разтревожени близки. Когато Сорая се вгледа внимателно, хората, които никога не беше виждала, постепенно започнаха да ѝ изглеждат познати: това бяха нещастните спътници в злочестата ѝ съдба.
Възрастната жена с набраздено лице, подаващи се от забрадката посивели коси и слабо безформено тяло на отсрещното легло беше забола поглед в някаква точка на пода и явно се мъчеше да мисли за друго освен за състоянието си, в безмълвно очакване болките да престанат. Ако се съдеше по възрастта, вероятно седящата на стола до леглото беше дъщеря ѝ, която не вдигаше глава от корана в ръцете си.
Читать дальше